Выбрать главу

— Какво? — изправи се Лопен. — Какво? Сега ли?

Той чу далечен тътен, като гръм.

— СЕГА ЛИ? — кресна Лопен и вдигна юмрук към небето. — Аз пазех това за някой драматичен момент, пенхито! Защо не ме чу по-рано? Ние всичките бяхме, разбира се, на път да умрем и така нататък!

Той доби ясно, много далечно впечатление.

НЕ БЕШЕ СЪВСЕМ ГОТОВ.

— Бурите да те отнесат! — Лопен направи двоен нецензурен жест към небето — нещо, което от дълго време чакаше да използва подходящо за пръв път. Руа се присъедини към него и направи същия жест, след което си създаде две допълнителни ръце, за да му придаде допълнителна тежест.

— Готино — одобри Лопен. — Ей, ганчо! Сега съм пълноценен Сияен рицар, така че можеш да започнеш да ме поздравяваш. — Каладин дори не изглеждаше да е забелязал. — Само секунда — махна Лопен на едноръкия войник и се промъкна към мястото, на което Каладин разговаряше с една вестоноска.

— Сигурни ли сте? — попита я Каладин. — Далинар знае ли за това?

— Той ме изпрати, сър — отвърна жената. — Тук има карта с местоположението, което посочи далекосъобщителят.

— Ганчо — обади се Лопен. — Ей, ти…

— Поздравления, Лопен, браво. Ти си втори заместник след Тефт, докато не се върна.

Каладин се изстреля навън и се Оттласна в небето, изчезвайки нанякъде, а предните части на палатката прошумоляха от вятъра, създаден от преминаването му.

Лопен сложи ръце на кръста си. Руа се приземи на главата му, след което издаде малко писъче от яростна наслада, докато отправяше към Каладин двоен неприличен жест.

— Да не го износиш, нако — подхвърли Лопен.

* * *

— Хайде — каза Аш, хванала ръката на Талн, докато го дърпаше по последните стъпала.

Той я гледаше празно.

— Талн — прошепна тя. — Моля те.

Последните проблясъци на разума му бяха угаснали. Някога нищо нямаше да го удържи далеч от бойното поле, докато други хора умираха. Днес той се бе скрил и хленчеше по време на боя. Сега я следваше като глупак.

Таленел’Елин се бе пречупил като останалите от тях.

„Ишар“, помисли си тя. „Ишар ще знае какво да правим.“ Тя потисна сълзите — да го гледа как избледнява бе като да гледа как изгасва слънцето. Всички тези хора, тя се бе надявала, че може би… може би…

Какво? Че той ще бъде способен да ги спаси?

Някой наблизо избълва проклятие с името ѝ и тя искаше да го зашлеви. „Не се кълни в нас. Не рисувай образите ни. Не боготвори статуите ни.“ Щеше да изтрие всичко това. Щеше да съсипе всички картини. Тя…

Аш вдиша и издиша, след което отново дръпна Талн за ръката, като го подреди на опашката с останалите бегълци, които напускаха града. Сега се допускаха само чужденци, за да се попречи Клетвената порта да бъде претоварена. Тя щеше да се върне в Азир, където цветът на кожата им нямаше да изпъква.

„Какъв подарък сте им дали само!“ бе казал той. „Поне веднъж, време да се възстановят между Опустошенията. Време да се развият…“

О, Талн. Не можеше ли той просто да я мрази? Не можеше ли да я остави да…

Аш спря на място, когато нещо в нея се скъса.

„О, Боже. О, Адоналсиум!“

Какво беше това? Какво беше това?

Талн изхленчи и се строполи, като кукла с прерязани конци. Аш се препъна, след което падна на колене. Уви ръце около себе си, трепереща. Не беше болка. Беше нещо далеч, далеч по-лошо. Загуба, дупка в нея, изрязано парче от душата ѝ.

— Госпожице? — дотича до нея един войник. — Госпожице, добре ли сте? Ей, някой да докара лечител! Госпожице, какво има?

— Те… те го убиха някак…

— Кого?

Тя погледна към мъжа, сълзи замъгляваха зрението ѝ. Това не беше като другите им смърти. Това бе нещо ужасно. Тя изобщо не можеше да го почувства.

Те бяха сторили нещо с душата на Йезриен.

— Баща ми — рече тя — е мъртъв.

Предизвикаха вълнение сред бегълците и някой се отдели от групата писари отпред. Жена в тъмнолилаво. Племенницата на Тоягата. Тя погледна към Аш, после към Талн, след това към парче хартия, което носеше. То съдържаше шокиращо ясни рисунки на двама им. Не по начина, по който бяха представени в иконографията, а истински рисунки. Кой… защо?

„Това е неговият стил на рисуване“, отбеляза част от Аш. „Защо Мидиус е раздал наши рисунки?“

Разкъсващото усещане най-сетне спря. Толкова рязко, че — за пръв път от хиляди години — Аш изпадна в безсъзнание.

122

Изплатен дълг

„Да, започнах пътя си сам и го завърших сам.

Но това не означава, че вървях сам.“

Из Пътят на кралете, послепис

Каладин прелетя през бушуващия океан. Далинар бе успял да призове силата, която да го пресити със Светлина на Бурята, макар очевидно това да беше изтощително.