Моаш отново заби кирката.
Две седмици труд и все още прочистваше отломките. Убий бог. Върни се на работа.
Е, той нямаше нищо против. Щеше да отнеме месеци, може би години, да изчисти всички останки от този град. Всичко извън Алеткар.
Повечето дни от тази седмица той беше единственият тук, който работеше в двореца. Градът бавно се променяше, хора се изнасяха, пеещи се нанасяха — но него го оставиха сам да разбива камъни, без надзирател или пазач наоколо.
Така че Моаш се изненада, когато чу друга кирка да пада зад него. Завъртя се, шокиран.
— Кен?
Пълната жена парш започна да троши камъни.
— Кен, ти беше освободена от робство — каза Моаш. — Нападението ти над двореца ти спечели Страстта на Милостта.
Кен продължи да работи. Нам и Пал се включиха, облечени в бойната форма — двама други, които бяха оцелели с него по време на нападението. Бяха оцелели само шепа.
Те вдигнаха кирки и също започнаха да трошат камъни.
— Пал — подхвана Моаш. — Ти…
— Те искат да обработваме земята — отвърна тя. — Омръзнало ми е от земеделие.
— А аз не съм домашна слугиня — каза Кен. — Да нося напитки. — Започваха да говорят в ритми, като истински пеещи.
— Значи ще чупите скали? — попита Моаш.
— Чухме нещо. Това ни накара да искаме да сме близо до теб.
Моаш се поколеба, но после вцепенението го накара да продължи да работи, да чува този стабилен ритъм на метал върху камък, който му позволяваше да напредва през времето.
Може би час по-късно те дойдоха за него. Девет летящи Слети, с развяващи се зад тях дрехи, докато се спускаха около Моаш.
— Лешви? — попита той. — Древна?
Тя държеше нещо пред себе си в две ръце. Дълго, стройно оръжие. Вълшебен меч с нежна извивка, металът му бе почти неукрасен. Елегантно и едновременно с това някак смирено, доколкото може да бъде един Меч. Моаш го бе разпознал като меча на Убиеца в бяло. Сега го разпозна като нещо друго. Острието на Йезерезе. Острие на Чест.
Моаш се пресегна към него, колебливо, и Лешви изтананика предупредителен ритъм.
— Ако го вземеш, ще умреш. Моаш вече няма да съществува.
— Светът на Моаш вече не съществува — отвърна той, като хвана Острието за дръжката. — Най-добре той да се присъедини към него в гробницата.
— Вайър — рече тя. — Присъедини се към нас в небето. Имаш работа. — Тя и останалите се Оттласнаха.
„Присъедини се към нас в небето.“ Остриетата на Чест, бе му казал Гробовния, даваха силите си на всеки, който ги държеше.
Несигурен, Моаш взе сферата, която Кен му предложи.
— Какво каза тя? Вайър? Произнесе го така, че се римуваше с „огън“5.
— Това е едно от имената им — обясни Кен. — Казаха ми, че означава Онзи, който усмирява.
Вайър, Онзи, който усмирява, всмука светлината от сферата.
Беше сладка и красива, и — както му бе обещано — му донесе Страст. Той я задържа, след което се Оттласна нагоре в небето.
Макар Шалан да разполагаше с месеци, за да свикне с идеята да се омъжи, на самия ден, тя не се чувстваше готова.
Беше такова изпитание и занимавка.
Всички бяха уверени, че след прибързаната сватба на Навани и Далинар, те ще направят тази като хората. Така че Шалан трябваше да седи тук и да остави да се суетят около нея, да бъде контена, косата ѝ да бъде сплетена и лицето ѝ оцветено от кралски гримьори. Кой въобще да знае, че подобно нещо изобщо съществува?
Тя го изтърпя, след това бе настанена на трона, докато писари подреждаха и ѝ даваха купчини с кетеки и глифи. Нура достави кутия с тамян от азишкия император, заедно с една изсушена риба от Крадла. Килим от Марат пристигна от кралица Фен. Сушени плодове. Парфюми.
Чифт ботуши. Ка изглеждаше засрамена, докато отваряше кутията и ги разкриваше като подарък от Каладин и Мост Четири, но Шалан само се засмя. Това беше много необходим момент на отпускане в този стресов ден.
Получи подаръци от професионални организации, членове на семейството и един от всеки Върховен принц с изключение на Иалаи — която бе напуснала Уритиру позорно. Макар Шалан да беше благодарна, откри, че се опитва да изчезне в роклята си. Толкова много неща, които не искаше — най-вече това внимание.
„Е, ти се жениш за алетски Върховен принц“, помисли си, докато се гърчеше на сватбения си трон. „Какво очакваше?“ Поне нямаше да свърши като кралица.
Най-сетне — след като пристигнаха арденти и произнесоха благословии, направиха помазвания и изгориха молитви — тя бе забутана в малка стаичка сама с един мангал, прозорец и огледало. На масата имаше инструменти, с които да нарисува последна молитва, така че я оставяха да си помисли. Някъде, Адолин изтърпяваше подаръци от мъжете. Вероятно мечове. Много и много мечове.