Е, можеше да се тревожи за него по-късно. Днес тя имаше да присъства на сватба. Отвори вратата и излезе. Към празненството.
Където празнуваше това да бъде себе си.
Далинар влезе в покоите си, пълни с храна от сватбения пир, доволен най-сетне да получи малко спокойствие след празненствата. Убиецът се настани долу пред вратата да чака, както му ставаше навик. Сет беше единственият охранител, който имаше Далинар в момента, тъй като Риал и другите му стражи се бяха включили в Мост Тринайсет — и всички от този екип се бяха превърнали в придружители на Тефт.
Далинар се усмихна на себе си, след което отиде до бюрото си и седна. На стената пред него висеше Вълшебен меч. Временно място; щеше да му намери дом. Засега искаше да е наблизо. Време беше.
Той взе писалката и започна да пише.
За три седмици бе напреднал много, макар все още да се чувстваше несигурен, докато изписваше всяка буква. Труди се над писмото цял час, преди Навани да се върне и да влезе в покоите им. Тя нахлу, отвори вратите на балкона и пропусна светлината на залязващото слънце.
Женен син. Адолин не беше мъжът, за когото го бе мислил Далинар — обаче нима той не можеше да прости на някого за това? Потопи писалката си и продължи да пише. Навани дойде до него и сложи ръце на раменете му, загледана в писмото.
— Ето — каза Далинар и ѝ го подаде. — Кажи ми какво мислиш. Сблъсках се с проблем.
Докато тя четеше, той устоя на желанието да шава нервно. Това беше също толкова зле, колкото в първия му ден на обучение с майсторите на меча. Навани кимна сама на себе си, след това му се усмихна, натопи писалката си и надраска няколко бележки на страницата му, за да обясни грешки.
— Какъв е проблемът?
— Не знам как да напиша „аз“.
— Показах ти. Ето, да не забрави? — Тя написа няколко букви. — Не, чакай. Използвал си го няколко пъти в този текст, така че очевидно знаеш как да го напишеш.
— Ти каза, че местоименията имат пол в официалния език на жените и аз осъзнах, че онова, на което ме научи, беше: „Аз като жена.“
Навани се поколеба с писалка в ръка.
— О. Добре. Предполагам… искам да кажа… хм. Не мисля, че има мъжко „аз“. Можеш да използваш среден род като ардент. Или… не, чакай. Аз съм идиот. — Тя написа няколко букви. — Това се използва, когато се пише цитат от мъж в първо лице.
Далинар потри брадичка. Повечето думи в текста бяха същите като онези в свободен разговор, но малки добавки — които нямаше да прочетеш на глас — променяха контекста. И той дори не броеше подтекста — скритият коментар на писателя. Навани бе обяснила, с известно неудобство, че това никога не е било четено на мъж, който е искал да му се чете.
„Отнехме Вълшебните мечове от жените“, помисли си той и погледна към онзи, окачен на стената над бюрото си. „А те ни отнеха грамотността. Кой, чудя се, получи по-добрата сделка?“
— Замислял ли си се — попита Навани — как ще реагират Кадаш и ардентите в отговор на твоите уроци по четене?
— Вече бях отлъчен. Не могат да направят много повече.
— Могат да напуснат.
— Не — отвърна Далинар. — Не мисля, че ще го направят. Всъщност мисля… Мисля, че може би Кадаш ще разбере. Видя ли го на сватбата? Четеше написаното от онези древни теолози, опитваше се да открие оправдание за модерния воринизъм. Той не иска да ми повярва, но скоро няма да има избор.
Навани изглеждаше скептична.
— Ето тук — посочи Далинар. — Как да наблегна на някоя дума?
— Тези знаци тук, отгоре и отдолу под думата, на която искаш да наблегнеш.
Той ѝ кимна в знак на благодарност, след което преписа онова, което бе дал на Навани, като нанасяше правилните промени.
Най-важните думи, които един човек може да изрече, са: „Ще се справя по-добре.“ Това не са най-важните думи, които всеки човек може да каже. Аз съм човек и това са думите, които аз имах нужда да изрека.
В древния Кодекс на Сияйните рицари пише: „Пътят преди целта.“ Някои могат да го нарекат проста баналност, но е далеч повече. В едно пътуване ще има болка и провал. Не само стъпките напред са онези, които трябва да приемем. А и препъванията. Изпитанията. Знанието, че ще се провалим. Че ще нараним близките си.
Но ако спрем, ако приемем човека, който сме, когато се проваляме, пътуването завършва. Провалът се превръща в нашата цел.
Да обичаш пътуването означава да не приемаш подобен край. Аз открих, чрез болезнен опит, че най-важната стъпка, която трябва да направи човек, е винаги следващата.
Сигурен съм, че някои ще се почувстват застрашени от този запис. Някои може да се почувстват освободени. Повечето просто ще почувстват, че той няма защо да съществува.