Той падна на каменната земя. Редицата продължи движението си, всички отказваха да го погледнат. Предпазливо, Шутът опипа устата си. Да… изглежда…
Един от зъбите му падна.
— Успех! — рече той на тайленски, като говореше с леко фъфлене. — Благодаря ви, драги човече. Радвам се, че оценявате изкуството ми, постигнато, като се прередих пред вас.
Шутът хвърли зъба настрани и се изправи, изтупвайки праха от дрехите си. След това се спря. Все пак се бе потрудил здраво, за да нагласи този прах. Набута ръце в джобовете на дрипавото си кафяво палто, после се шмугна в една уличка. Подмина стенещи хора, които молеха за избавление, за милост. Той попи това и се замисли върху него.
Не беше маска, която си бе сложил. Истинска тъга. Истинска болка. Плач ехтеше около него, докато се движеше из тази част на града край двореца. Само най-отчаяните или най-съсипаните смееха да останат тук, толкова близо до нашествениците и нарастващото им влияние.
Той обиколи до двора пред стъпалата, които водеха нагоре. Дали бе време за голямото му представление? Странно, но откри, че се колебае. След като тръгнеше по тези стъпала, се обричаше да напусне града.
Бе открил много по-добра публика сред тези бедни хора, отколкото имаше сред светлооките в Алеткар. Бе се наслаждавал на времето си тук. От друга страна, ако Раисе научеше, че Шутът е в този град, щеше да нареди на войските си да го изравнят със земята — и щеше да смята това за ниска цена, ако имаше дори и най-малкия шанс да го довърши.
Шутът се поколеба, след това тръгна през двора, спирайки да си поговори тихо с някои от хората, които бе опознал през седмиците. Най-сетне клекна до Кени, която все още люлееше празната си люлка, загледана с празен поглед през площада.
— Въпросът става — прошепна ѝ той — колко души трябва да обичат една творба, за да я направят ценна? Ако неминуемо ще предизвикаш омраза, тогава колко щастие е нужно, за да балансираш риска?
Тя не отвърна. Съпругът ѝ, както винаги, се мотаеше наблизо.
— Как е косата ми? — обърна се към Кени Шутът. — Или пък липсата на такава?
Отново не последва отговор.
— Липсващият зъб е ново допълнение — каза той и бръкна с пръст в дупката. — Мисля, че ще добави точно това, което ми липсва.
Имаше няколко дни, с потиснатото лекуване, докато зъбът израснеше отново. Правилният буламач го бе накарал да изгуби косата си на места.
— Да си извадя ли едно око?
Кени го погледна скептично.
„Значи наистина слушаш.“ Той я потупа по другото рамо. „Още веднъж. Още веднъж и после си тръгвам.“
— Чакай тук — поръча ѝ, след което се запъти по пътечката на север. Събра разни парцали — останки от костюм на духче. Вече не виждаше много от тях наоколо. Извади връв от джоба си и я уви около парцалите.
Наблизо няколко сгради бяха паднали под атаките на гръмолома. Той почувства живот от една от тях и когато се приближи, от отломките се подаде малко, мърляво лице.
Шутът се усмихна на малкото момиченце.
— Зъбите ти изглеждат смешно днес — каза му то.
— Възразявам, защото смешната част не са зъбите, а липсата на един от тях. — Той протегна ръка към нея, но тя се скри обратно.
— Не мога да оставя мама — прошепна.
— Разбирам — отвърна Шутът. Той взе парцалите и връвта, която бе използвал по-рано, и ги овърза във формата на кукличка. — Отговорът на въпроса ме човърка от известно време.
Малкото личице отново се подаде, загледано в куклата.
— Въпросът?
— Зададох го по-рано — обясни той. — Ти не можа да чуеш. Знаеш ли отговора?
— Ти си странен.
— Правилен отговор, но грешен въпрос. — Той разходи малката кукла по разбитата улица.
— За мен? — прошепна момиченцето.
— Трябва да напусна града — отвърна той. — И не мога да я взема със себе си. Някой трябва да се грижи за нея.
Една мръсна ръчичка се пресегна към куклата, но Шутът я дръпна назад.
— Тя се страхува от тъмнината. Трябва да я държиш на светло.
Ръката изчезна в сенките.
— Не мога да оставя мама.
— Много лошо — отсъди Шутът. Той вдигна куклата до устните си, след което прошепна избран набор от думи.
Когато я остави на земята, тя започна да ходи сама. Тихо ахване прозвуча от сенките. Малката кукла вървеше към улицата. Стъпка по стъпка, по стъпка…
Момиченцето, може би на четири години, най-сетне се появи от сенките и затича да вземе куклата. Шутът стоеше и изтупваше палтото си, което вече беше сиво. Детето прегърна парцалената кукла и той го вдигна, като се извърна от разбитата сграда… и от костите на крак, който се подаваше от отломките вътре.