Зачакаха отговора с цялото търпение, на което бяха способни. Той най-после пристигна — на алетски. „Ние, поданиците на азишката държава, с прискърбие ви изпращаме съболезнования за онези от редиците ви, които паднаха в бой. Подобно на вашия благороден брат, някои уважавани членове на съда ни бяха погубени от шинския унищожител. Това създава връзка помежду ни.“
Това беше всичко.
Навани изцъка с език.
— Няма да ни оставят да ги принудим да дадат конкретен отговор.
— Биха могли поне да обяснят позицията си! — озъби се Далинар. — Почти толкова лоши са в това отношение, колкото и емулите — особено с чужденци.
Доколкото можеше да прецени, това не беше само азишко качество. Това беше маниер, присъщ на политиците по целия свят. Разговорите вече започваха да му напомнят на усилията, които беше положил да привлече Върховните принцове на своя страна във военните лагери. Половинчат отговор след половинчат отговор, уклончиви обещания без никаква конкретика и насмешливи очи, които му се подиграваха в същото време, в което твърдяха, че са искрени.
Бурята да го вземе. Ето, че отново се опитваше да обедини хора, които не желаеха да го слушат. Не можеше да си позволи да се проваля в това — вече не.
„Имаше време“, помисли си, „когато обединявах по друг начин.“ Спомни си миризмата на дима и виковете от болка на хората наоколо. Спомни си за кръвта и пепелта, с които си плащаха онези, които смееха да се противопоставят на брат му.
Тези спомени се бяха завърнали особено ярки напоследък.
— Да опитаме с друга тактика, може би? — предложи Навани. — Вместо покана, нека им предложим помощ.
— Ваше Имперско Величество — каза Далинар. — Наближава война; със сигурност сте забелязали промените в паршите. Пустоносните се завърнаха. Трябва да знаете, че алетите са ваши съюзници в този конфликт. Бихме ви предоставили информация относно успехите и провалите ни в опитите да устоим на този враг с надеждата, че ще ни отвърнете със същото. Човечеството трябва да се обедини в лицето на надвисналата заплаха.
След известно време пристигна отговорът:
— „Съгласни сме, че взаимната помощ е от първостепенно значение през тази нова епоха. С радост ще обменим информация с нас. Какво знаете за тези преобразени парши?“
— Водихме битка с тях на Пустите равнини — отвърна Далинар с облекчение, доволен, че отбелязва някакъв напредък. — Същества с червени очи, и в много отношения подобни на паршите, които открихме на Пустите равнини, но по-опасни. Ще наредя на писарите си да приготвят за вас доклади, които включват знанията, които сме натрупали в хода на битките си срещу паршендите.
— „Отлично“ — гласеше отново забавилият се отговор. — „Тази информация ще бъде добре дошла във връзка с конфликта, в който се намираме в момента.“
— Какво е състоянието на градовете ви? — попита Далинар. — Какво правят паршите там? Изглежда ли, че имат някаква цел освен безхаберното разрушение?
Зачакаха отговор напрегнато. Дотук бяха успели да узнаят съвсем малко за паршите по света. Капитан Каладин изпращаше доклади чрез писарите в градовете, през които минаваше, но не беше успял да открие почти нищо. Градовете тънеха в хаос, а надеждната информация беше много оскъдна.
— „За щастие“ — гласеше отговорът, — „градът ни е в добро състояние, а врагът вече не прави опити да ни нападне пряко. В момента водим преговори.“
— Преговори ли? — повтори Далинар, шокиран, и се обърна към Тешав, която поклати глава учудено.
— Пояснете какво имате предвид, Ваше Величество, моля ви — намеси се Навани. — Пустоносните са склонни да преговарят с вас?
— „Да“ — гласеше отговорът. — „В момента обменяме договори. Те имат много подробни искания и някои наистина нечувани условия. Надяваме се да успеем да отложим евентуалния въоръжен сблъсък, за да можем да сложим защитата си в ред и да укрепим града.“
— Могат да пишат? — поиска да знае Навани. — Не друг, а Пустоносните ви изпращат договори?
— „Доколкото знаем, повечето парши не умеят да пишат“ — отговориха им. — „Но някои са различни — по-силни, с необичайни сили. Не говорят като останалите.“
— Ваше Величество — заговори Далинар, като пристъпи по-близо до далекосъобщителя на бюрото, сякаш императорът и министрите му щяха да успеят да усетят настоятелността му в писменото съобщение. — Трябва да разговарям с вас очи в очи. Мога да дойда чрез портала, за който ви споменахме по-рано. Трябва отново да го приведем в състояние, годно за използване.
Тишина. Проточи се толкова дълго, че Далинар се улови как скърца със зъби и едва потиска желанието да призове и освободи Вълшебен меч, отново и отново, какъвто навик имаше като млад. Беше го прихванал от брат си.