— Отказваш се от сериозно предимство, Далинар — отбеляза Аладар.
— Посявам семето, Аладар — обясни Далинар. — И бих го посял на всеки хълм, който намеря, независимо кой го притежава. Трябва да се бием като един обединен народ.
— Не споря с това — каза Аладар, изправи се и се протегна. — Но познанията ти за Сияйните бяха сериозен коз в ръката ти — такъв, който можеше да привлече хората към теб или дори да ги принуди да работят заедно с теб. Ако издадеш твърде много от тази информация, изведнъж може да се окаже, че Сияйните рицари имат „главен щаб“ във всеки голям град в Рошар. Вместо да работим съвместно, ще ни се налага да се конкурираме с тях в набирането на Рицари.
За съжаление, той беше прав. Далинар мразеше да използва познанието като средство за пазарлък, но възможно ли беше това да е причината, поради която винаги се проваляше в преговорите си с Върховните принцове? Искаше да бъде прям и искрен и да остави нещата да се подредят естествено. Но някой по-обигран от него — и по-склонен да нарушава правилата — винаги ги принуждаваше да се подредят така, както на него му беше най-изгодно.
— Освен това — добави той бързо, за да го напише Калами, — с удоволствие бихме изпратили наши Сияйни рицари да обучат онези, които откриете, и да ги запознаят със системата на братството в Уритиру, на която всеки от тях има право по силата на клетвите си.
Калами го прибави към последното съобщение и завъртя далекосъобщителя, за да покаже, че са готови и очакват отговор.
— „Ще обмислим предложението ви“, — прочете тя отговора, който устройството драскаше по страницата. — „Короната на Тайлена ви благодари за проявения интерес към нашия народ и ще обмислим евентуални преговори по повод войските, които споменахте. Изпратихме неколцина от малкото ни останали на разположение хора да проследят избягалите парши и ще ви уведомим, когато получим новини от тях. До нова среща, Върховен принце.“
— Бурята да го вземе — каза Навани. — Започна с кралските приказки. Разклатихме доверието ѝ с нещо.
Далинар седна на мястото до съпругата си и въздъхна продължително.
— Далинар… — започна тя.
— Добре съм, Навани — прекъсна я той. — Не мога да очаквам нетърпеливи, охотни клетви за сътрудничество след първия път. Просто трябва да продължа да се опитвам.
Думите му бяха по-оптимистични, отколкото самият той се чувстваше. Искаше му се да можеше да разговаря с тези хора лично, вместо по далекосъобщител.
Следващият разговор беше с принцесата на Йезиер, а онзи след него — с принца на Ташикк. Те не разполагаха с Клетвени порти и не бяха от такова голямо значение за плановете му, но Далинар искаше поне да отвори пътека за комуникация помежду им.
Нито един от двамата не му даде нищо освен мъгливи, уклончиви отговори. Без благословията на императора на азишите, нямаше да може да накара нито едно от по-малките кралства на Макабаки да се обвърже с него. Емулите или тукарите може би щяха да го послушат, но можеше да си осигури сътрудничеството само на единия от двата народа, като се имаше предвид дългогодишната им вражда.
Към края на последния разговор, Далинар се протегна изтощено. А това далеч не беше всичко. Тепърва трябваше да обсъди нещата с монарсите от Ири — там имаше трима, колкото и да беше странно. Клетвената порта в Рал Елорим беше на тяхна територия, и това ги правеше важни — а и имаха влияние върху близкия Рира, където имаше още една Клетвена порта.
Освен това, разбира се, трябваше да се разправя и с шиновете. Те мразеха да използват далекосъобщители, затова Навани беше направила опит да се свърже с тях посредством един тайленски търговец, който бе проявил готовност да предаде съобщението ѝ.
Рамото на Далинар изпротестира нямо, когато се протегна. Установил беше, че средната възраст е като наемен убиец — промъкваше се към теб тихо и незабележимо, в гръб. През голяма част от времето вършеше работата си така, както винаги, но после го прорязваше неочаквана, сякаш предупредителна болка. Вече не беше същият младок, както някога.
„И слава на Всемогъщия за това“, помисли си той разсеяно, докато се разделяше с Навани, която искаше да прегледа докладите, получени от различни далекосъобщителни станции по света. Дъщерята и писарите на Аладар ѝ ги събираха и предаваха наведнъж.
Далинар привика неколцина от стражите си и остави други за Навани за в случай, че се нуждаеше от помощ. После се изкачи между редиците столове към изхода на помещението. Точно пред прага, като брадвохрътка, прогонена от топлото огнище, стоеше Елокар.
— Ваше Величество? — сепна се Далинар. — Радвам се, че успяхте да дойдете на събранието. По-добре ли се чувствате?