— Защо отхвърлят предложенията ти, чичо? — попита Елокар, без да обърне внимание на въпроса. — Дали не се страхуват, че ще се опиташ да узурпираш троновете им?
Далинар си пое дъх рязко, а стражниците му явно се притесниха, че присъстват на такъв разговор. Отстъпиха назад, за да го оставят насаме с краля.
— Елокар… — започна Далинар.
— Вероятно смяташ, че казвам това от злоба — прекъсна го кралят, надзърна в помещението, където забеляза майка си, и отново спря поглед на Далинар. — Но не е така. Ти наистина си по-добър от мен. По-добър войник, по-добър човек, и със сигурност по-добър крал.
— Отнасяш се към себе си несправедливо, Елокар. Трябва да…
— О, спести си празните приказки, Далинар. Веднъж поне бъди честен с мен.
— Мислиш, че не съм бил?
Елокар вдигна ръка и докосна леко гърдите си.
— Може би понякога си бил. Може би лъжецът тук съм аз — лъгал съм, като съм си казвал, че мога да се справя с това, че мога да бъда и частица от онова, което беше баща ми. Не, не ме прекъсвай, Далинар. Остави ме да се изкажа. Пустоносни? Древни градове, пълни с чудеса? Опустошения? — Елокар поклати глава. — Може би… може би съм добър крал. Не невероятен, но не и пълен провал. В лицето на тези събития, обаче, светът се нуждае от владетел, който е повече от просто „добър“.
В думите му се долавяше някакъв фатализъм, който накара Далинар да потръпне.
— Какво искаш да кажеш, Елокар?
Кралят влезе в стаята и повика хората, останали на най-долните столове.
— Майко, Сиятелна Тешав, ще ми бъдете ли свидетели, моля?
„В името на Бурята, не“, помисли си Далинар и забърза след него.
— Не го прави, синко.
— Всеки е длъжен да приеме последствията от действията си, чичо — каза Елокар. — Научих това много бавно, тъй като мога да бъда тъп като скала.
— Но…
— Чичо, не съм ли аз кралят? — настоя Елокар.
— Да.
— Да, но не бива да бъда.
Той коленичи, с което изуми Навани и я накара да замръзне на място на около три четвърти от пътя до върха на столовете.
— Далинар Колин — каза Елокар с висок, ясен глас, — в този момент ти се заклевам. Има принцове и Върховни принцове. Защо да няма и крале и Върховни крале? Давам ти клетва, неотменима и в присъствието на свидетели, че те приемам като свой монарх. Така, както Алеткар принадлежи на мен, аз принадлежа на теб.
Далинар издиша и погледна към ужасеното лице на Навани, а после — към това на племенника си, коленичил като васал на пода.
— Ти поиска това, чичо — каза Елокар. — Не с точни думи, но това беше единственият възможен развой на събитията. Бавно узурпираш властта, откакто реши да се довериш на виденията си.
— Опитах се да те направя част от това — каза Далинар; глупави, слаби думи. Трябваше да се справи по-добре. — Прав си, Елокар. Съжалявам.
— Наистина ли? — попита Елокар. — Наистина ли съжаляваш?
— Съжалявам — отговори Далинар, — за болката ти. Съжалявам, че не се справих с положението по-добре. Съжалявам, че това… че това се случва. Преди да дадеш тази клетва, кажи ми — какво, според теб, означава тя?
— Вече произнесох думите — каза Елокар, като поруменя. — Пред свидетели. Свършено е. Вече…
— О, стани — каза Далинар, грабна го за ръката и го изправи на крака. — Не ставай драматичен. Ако наистина искаш да дадеш тази клетва, ще те оставя да го направиш. Но нека не се преструваме, че можем да сметнем за законен договор няколкото думи, казани в случайна стая.
Елокар издърпа ръката си и я потри.
— Няма дори да ме оставиш да абдикирам с достойнство.
— Ти не абдикираш — намеси се Навани.
Хвърли остър поглед на стражниците, които стояха и зяпаха, отворили усти, и те пребледняха. Посочи ги, сякаш казваше: „Нито дума на никого за това“, и добави:
— Елокар, възнамеряваш да поставиш насила чичо си на положение над собственото. Той има право да пита. Какво ще означава това за Алеткар?
— Аз… — Елокар преглътна. — Той трябва да преотстъпи земите си на наследника си. Далинар е крал на други земи, все пак. Далинар, Върховен крал на Уритиру, и може би — на Пустите равнини.
Той се изправи и заговори по-уверено:
— Далинар не бива да се намесва пряко в управлението на моите територии. Може да ми дава нареждания, но аз ще преценявам как да ги изпълня.
— Звучи ми разумно — каза Навани и се обърна към Далинар.
Разумно, но съкрушаващо. Кралството, за което се беше борил — което беше изградил с цената на собствената си болка, изтощение и кръв, — сега го отричаше.
„Тези земи вече са мои“, помисли си Далинар. „Тази кула, пълна с духчета на студа.“