— Ще приема тези условия — макар че понякога може да ми се налага да давам заповеди на Върховните ти принцове.
— Стига да са на територията на твоите владения — отвърна Елокар с нотка на инат в гласа, — ще ги считам за под твое подчинение. Когато посещават Уритиру или Пустите равнини, можеш да се разпореждаш с тях, както намериш за добре. Когато се завърнат в моето кралство, ще трябва първо да се посъветваш с мен.
Той погледна Далинар, след което сведе поглед, сякаш се притесняваше да му поставя изисквания.
— Много добре — съгласи се Далинар. — Макар че ще трябва да уредим детайлите с писарите, преди да осъществим промяната официално. И преди да сме отишли твърде далеч, ще е хубаво да се уверим, че Алеткар още съществува, че да го управляваш.
— Мислех си същото. Чичо, искам да поведа войските ни към Алеткар и отново да отвоювам родината ни. Нещо не е наред с Колинар. Нещо повече от бунтовете или мълвата за поведението на съпругата ми, повече от замлъкналите далекосъобщители. Врагът крои нещо в града. Аз и армията ще го спрем и ще спасим кралството.
Елокар? Да води войска? Далинар си беше представял, че лично ще поведе армията, ще се вреже в редиците на Пустоносните, ще ги прогони от Алеткар и ще иде в Колинар, за да възстанови реда.
Но истината беше, че нямаше логика нито един от двама им да предвожда такова нападение.
— Елокар — наведе се към него Далинар. — Напоследък обмислям нещо. Клетвената порта е свързана със самия дворец. Няма нужда да водим армия чак до Алеткар. Трябва само да задействаме устройството! Когато заработи, ще можем да изпратим войските си право в града, за да превземат двореца, да наложат ред и да отпъдят Пустоносните.
— Да влезем в града — повтори Елокар. — Чичо, за това най-вероятно първо ще ни е необходима армия!
— Не — възрази Далинар. — Един по-малък отряд би могъл да стигне до Колинар много по-бързо от цяла армия. Стига да ги води Сияен рицар, ще могат да се промъкнат, да задействат Клетвената порта и да отворят пътя пред останалите от нас.
Елокар се оживи.
— Да! Аз ще го направя, чичо. Ще събера отряд и ще отида да си върна родния дом. Аесудан е там; ако бунтовете продължават, тя трябва да се бори с тях.
Не това беше подразбрал Далинар от докладите — поне докато още пристигаха. Имаше по-голяма вероятност кралицата да е причината за бунтовете. И той определено не беше възнамерявал да изпраща Елокар на такава мисия сам.
„Последици“. Младежът беше честен и сериозен, както винаги. Освен това явно беше проумял нещо в резултат от близкото си разминаване със смъртта след срещата с наемните убийци. Сега определено беше по-скромен, отколкото през изминалите години.
— Подобаващо е техният крал да бъде онзи, който да ги спаси — съгласи се Далинар. — Ще се погрижа да ти осигурят всичко необходимо, Елокар.
Светещите клъбца на духчетата на славата избухнаха около Елокар. Той им се ухили.
— Тези май се завъртат около мен само в твое присъствие, чичо. Странно. Би трябвало да те възненавидя заради това, но не те. Трудно е да се възненавиди човек, който дава най-доброто от себе си. Ще го направя. Ще спася Алеткар. Ще имам нужда от един от твоите Рицари. За предпочитане — героят.
— Героят?
— Мостовият — поясни Елокар. — Войникът. Трябва да дойде с мен, за да има кой да спаси града, ако аз сбъркам и се проваля.
Далинар примигна.
— Това е много… ъ-ъ…
— Напоследък имах възможността да размишлявам доста, чичо — каза Елокар. — Всемогъщия ме е съхранил, въпреки глупостта ми. Ще взема мостовия със себе си и ще го наблюдавам. Ще разбера защо е толкова специален. Ще видя дали би склонил да ме научи да бъда като него. А ако се проваля…
Той сви рамене и добави:
— Е, Алеткар така или иначе е в добри ръце, нали?
Далинар кимна, смаян.
— Трябва да изготвя план — продължи Елокар. — Току-що се възстанових от раните. Но така или иначе не мога да потегля, преди героят да се върне. Би ли могъл той да пренесе мен и избраните от мен хора до града с летене? Това със сигурност би бил най-бързият начин. Ще имам нужда от всеки доклад, който сме получили от Колинар, а също така да разуча устройството на Клетвената порта лично. И, да — трябват ми скици, с чиято помощ да я сравня с тази в града. И…
Той засия и завърши:
— Благодаря ти, чичо. Благодаря, че повярва в мен — макар и малко.
Далинар му кимна и Елокар се отдалечи с бодра крачка. Далинар въздъхна, едва съвзел се от разговора. Навани се приближи до него, когато се настани на едно от местата, отредени за Сияйните рицари, до пиедестала за малкото му духче.
От една страна, имаше крал, който му даваше клетва, която не беше пожелал. От друга — цяла група монарси, които не желаеха да се вслушат и в най-разумните му предложения. Бурята да го вземе, макар.