— Егото ти не се брои за отделен индивид, Шалан.
— Ха! Я чакай. Ти мислиш, че аз имам его?
— Просто ми се стори забавно — нямах предвид, че… Не че… Защо се смееш?
— Извинявай — каза Шалан, като сви юмруци и потръпна от щастие.
Чувствала се беше така плаха от толкова дълго време насам, че при споменаването на увереността ѝ я изпълни дълбоко удовлетворение. Те действаха! Наставленията на Ясна за контрола и за това да се държи така, сякаш вече може да го упражнява. Те действаха.
Е — като се изключи фактът, че трябваше да признае пред себе си, че е убила майка си. Веднага, щом мисълта мина през главата ѝ, тя инстинктивно се опита да натика спомена някъде надалеч, но той отказа да помръдне. Беше го казала на Шарка като истина — такива бяха странните Идеали на Светлотъкачите.
Мисълта продължаваше да си стои, непоклатимо заседнала в ума ѝ, и всеки път, когато изплуваше на повърхността, я обхващаше остра болка. Шалан беше убила майка си. Баща ѝ беше прикрил случилото се и се беше престорил, че го е направил той — нещо, което беше съсипало живота му и го беше тласнало към гнева и разрушението.
Докато накрая Шалан не беше убила и него.
— Шалан? — повика я Адолин. — Добре ли си?
„Не“, помисли си тя.
— Да. Разбира се. Та, исках да кажа — не сме сами. Шарка, ела, моля те — каза тя и протегна ръка с дланта нагоре.
Той неохотно слезе от стената, откъдето ги наблюдаваше. Както винаги, оставяше диря по нещата, над които минаваше, били те плат или скала — сякаш под повърхността им имаше нещо. Сложните му, подвижни линии непрекъснато се променяха и преливаха, бегло кръгообразни, но с изненадващи тангенти.
Той мина нагоре по роклята ѝ и отиде в ръката ѝ, след което се издигна изпод кожата ѝ, понесе се във въздуха над дланта ѝ и придоби три измерения. Остана да се носи там — черна мрежа от вечно изменящи се линии, които ту се скъсяваха, ту се удължаваха, изпращаха по повърхността му вълнички като по поле тучна трева под повеите вятъра и те караха да се усъмняваш във видяното от очите ти.
Нямаше да го мрази. Можеше да мрази меча, с който беше убила майка си, но не и него. Успя да отблъсне болката засега — не да я забрави, но поне да я потисне така, че да не развали момента, прекаран с Адолин.
— Принц Адолин — каза Шалан, — струва ми се, че вече сте чувал гласа на духчето ми. Нека ви го представя официално. Това е Шарка.
Адолин коленичи благоговейно и се втренчи в хипнотизиращите геометрични форми. Шалан не го обвиняваше; беше се захласвала повече от веднъж в мрежата линии и сфери, които сякаш почти се повтаряха, но никога напълно.
— Духчето ти — каза Адолин. — Шаланодухчето.
Шарка изсумтя раздразнено.
— Нарича се Потаен — обясни Шалан. — Сияйните рицари от всеки орден се обвързват с различен вид духче, и тази връзка ми позволява да правя нещата, на които съм способна сега.
— Да твориш илюзии — каза тихо Адолин. — Като картата онзи ден.
Шалан се усмихна, спомни си, че ѝ е останала съвсем мъничко Светлина на Бурята от илюзията по-рано, и не можа да се сдържи да не се изфука пред него. Вдигна скритата си лява ръка и издиша, като изпрати блещукащо облаче Светлина на Бурята над синия плат. От него се оформи мъничко копие на Адолин, базирано на скиците му във Вълшебна броня, които беше нарисувала. Този Адолин стоеше като замръзнал с Вълшебния меч на рамо и вдигнато забрало на шлема — като малка кукла.
— Това е невероятен талант, Шалан — каза Адолин и докосна леко образа си, който се замъгли и пропусна пръста му без никакво съпротивление. Адолин протегна ръка към Шарка, който се отдръпна назад. — Защо упорстваш да го криеш и да се преструваш, че си от друг орден?
— Ами — каза тя, като се замисли трескаво за подходящ отговор и стисна длан, с което унищожи малката фигурка, — просто мисля, че това ще ни даде предимство. Тайните могат да бъдат много важни понякога.
Адолин кимна бавно.
— Да. Да, така е.
— Какво — попита Шарка с тихо тананикане — е придружител?
— Човек, който надзирава двама млади хора, докато са заедно, за да не направят нещо нередно.
— Нередно? — повтори Шарка. — Като… да делят на нула ли?
— Какво? — попита Шалан и погледна към Адолин, който сви рамене. — Виж, просто ни наглеждай. Всичко ще е наред.
Шарка изтананика и се стопи до двуизмерната си форма, след което застана на едната страна на една от купичките. Изглеждаше доволен — като кремлинг, свит в някоя скална пукнатина.
Неспособна да се сдържа повече, Шалан се залови да яде. Адолин се настани срещу нея и нападна собствената си порция. За известно време, Шалан успяваше да не обръща внимание на болката си и да се наслаждава на момента — хубава храна, хубава компания и залез, който хвърляше рубинени и топазени отблясъци по върховете на планините и по стената на стаята. Искаше ѝ се да нарисува тази сцена, но знаеше, че този миг е от моментите, които не могат да бъдат уловени на страницата. Не опираше до съдържанието или композицията, а до удоволствието от живота.