— Чест е вложил тези развалини — каза Далинар, като направи жест към порутените стени пред него. — Фон или не, неговите познания за света и нашия враг със сигурност са повлияли на формата, която е придал на видението си.
Изкачи се по купчината отломки, в които се бе превърнала стената на града. Някога Колинар беше… Проклятие, Колинар все още беше великолепен град, с който можеха да се мерят малко в целия свят. Вместо да се крие в сянката на някоя скала или в някоя потулена бездна, Колинар издигаше огромните си стени високо към небето като защита срещу ветровете на бурите. Той се опълчваше на ветровете, вместо да се прекланя пред тях.
В това видение нещо все пак бе успяло да го унищожи. Далинар заобиколи висока купчина парчетии и се огледа наоколо. Опита се да си представи какво е било да се заселиш тук преди толкова много хиляди години. Отдавна, когато още не бе имало стени. Хората, които бяха основали града, трябва да са били едно наистина упорито, кораво племе.
Забеляза драскотини и улеи по камъните от срутените стени — като прорези, оставени от ноктите на някой хищник по плътта на жертвата му. Вятърните остриета бяха строшени и отблизо можеше да различи белези от нокти и по едно от тях.
— Виждал съм създания, способни да направят такова нещо — каза, клекнал до един от камъните, и прокара пръсти по грубата бразда в гранитната повърхност. — Във виденията си съзрях каменно чудовище, което се освободи от пленилия го камък. Няма трупове, но това сигурно е понеже Всемогъщия не е населил града от видението си. Искал е просто да бъде символ на предстоящото унищожение. Не е смятал, че Колинар ще рухне пред Вечната Буря, а пред Пустоносните.
— Да — отговори Отеца на Бурята. — Бурята ще бъде катастрофа, но тя няма да може дори да се сравнява с мащаба на онова, което ще последва. Можеш да потърсиш убежище от бурите, Сине на Чест. За враговете ни не се отнася същото.
Сега, когато монарсите на Рошар бяха отказали да се вслушат в предупрежденията на Далинар за приближаването на Вечната Буря, какво повече можеше да направи той? Ако се съдеше по онова, което му бяха казали, истинският Колинар бе обхванат от бунтове, а кралицата бе потънала в мълчание. Армиите на Далинар едва се бяха спасили след първия си сблъсък с Пустоносните, и дори много от собствените му Върховни принцове не се бяха присъединили към битката.
Задаваше се война. Когато пробуди Опустошението, врагът бе възпламенил отново хилядолетната вражда на древни създания с неразгадаеми подбуди и незнайни сили. Трябваше да се появят Вестителите, които да ги поведат в атака срещу Пустоносните. Сияйните рицари трябваше вече да бъдат на местата си, обучени и подготвени, готови да се изправят лице в лице с врага. Трябваше да могат да се осланят на напътствията на Всемогъщия.
Вместо това, Далинар разполагаше едва с шепа нови Сияйни, а от Вестителите нямаше и следа. Освен всичко това, Всемогъщия — сам Бог — бе мъртъв.
И все пак, от него се очакваше някак си да спаси света.
Камъните под краката му затрепериха; видението завършваше с пропадането на земята изпод него. Това бе моментът, в който Всемогъщия завършваше речта си на върха на скалата.
Една последна унищожителна вълна помете всичко като буря — метафора, създадена от Всемогъщия да олицетворява тъмнината и разрухата, които заплашваха човечеството.
— Нашите легенди разказват, че ти си победил. Но истината е, че загубихме. И продължаваме да губим… — изтътна Отеца на Бурята. — Време е да вървим.
— Не — възпротиви се Далинар и се изправи на върха на купчината отломки. — Остави ме.
— Но…
— Остави ме да го почувствам!
Опустошителната вълна го застигна и се стовари в него, а Далинар изкрещя, несломим. Не се беше преклонил пред бурята; нямаше да се преклони и пред това. Посрещна вълната, обърнат с лице към нея, и сред мощния вихър, който сякаш разцепи земята на две, зърна нещо.
Златиста светлина — ярка, но ужасяваща. Пред нея бе застанала тъмна фигура, облечена в черна Вълшебна броня. Фигурата имаше девет сенки, всяка от които се точеше в различна посока, а очите ѝ сияеха в наситен червен цвят.
Далинар погледна право в тези очи и усети как го побиват студени тръпки. Макар около него да бушуваше неконтролируемата стихия, която сееше унищожение и изпаряваше камъните, тези очи го плашеха повече. Видя в тях нещо ужасяващо познато.
Това бе опасност, която надхвърляше стократно дори тази на бурите.