Далинар се втренчи в него пак.
— Не че подлагам на съмнение действията ви, сър — додаде Риал. — В никой случай…
В крайна сметка, Далинар се обърна и закрачи с тежки стъпки обратно към покоите си. Къде беше кутията, която Навани му беше оставила? Намери я на една от малките масички и извади от нея кожена гривна, подобна на онези, които носеха стрелците с лък. Откъм горната страна на китката бяха прикрепени два циферблата. Единият показваше времето с помощта на три стрелки — дори секундите, сякаш те бяха от значение. Другият беше часовник за бури — можеше да бъде настроен така, че да показва кога се очаква следващата.
„Как успяха да ги направят толкова малки?“, запита се, като разтърси устройството. В кожата беше поставен и болкоуспокояващ фабриал — фабриал със скъпоценен камък, който можеше да поеме болката от тялото му, ако опреше ръка в него. Навани разработваше различни модели облекчаващи болката фабриали, които хирурзите евентуално да използват, и беше споменала, че иска да ги изпробва върху него.
Закопча гривната на предмишницата си, точно над китката. Струваше му се, че се набива на очи, увита около ръкава на униформата му — но беше подарък, все пак. Във всеки случай, оставаше му един час до следващото уговорено съвещание. Имаше време да се освободи от нервното напрежение, което се беше натрупало в него. Взе двамата си телоохранители и се запъти към долния етаж, в една от по-големите стаи близо до общежитията, където беше настанил войниците си.
По стените на стаята се редуваха сиви и черни пластове скали, а самата тя беше пълна с мъже, които се упражняваха в бой. Всички носеха синия цвят на войската на Колин — ако ще и само някоя синя лента, вързана около ръката. Засега, както светлооките, така и тъмнооките се упражняваха в едно и също помещение, като се сражаваха върху подплатени с тънки дюшеци тепихи.
Както винаги, звуците и миризмата на бойните упражнения стоплиха Далинар. Ароматът на промазана кожа беше по-сладък от този на прясно опечен хляб. Звънтежът на тренировъчните мечове беше по-приятен за ухото от най-красивата мелодия на флейта. Където и да се намираше, какъвто и ранг да постигнеше, местата като това завинаги щяха да си останат неговия дом.
Откри майсторите-учители събрани в дъното на залата, седнали на възглавници, от които наблюдаваха учениците си. Като се изключи едно явно изключение, всички имаха квадратни бради, обръснати глави и прости роби, отворени отпред и пристегнати на кръста. Далинар притежаваше арденти, които се бяха специализирали в най-различни области, и по традиция всеки мъж или жена имаше право да се обърне към тях, за да стане техен чирак и да го научат на ново умение или занаят. Майсторите на меча, обаче, бяха неговата гордост.
Петима от шестимата мъже се изправиха и му се поклониха. Далинар се обърна и обходи помещението с поглед още веднъж. Миризмата на пот, звънтежът на оръжията — това бяха признаци на подготовката им. Светът може и да беше потънал в хаос, но Алеткар беше готов.
„Не Алеткар“, поправи се той наум. „Уритиру. Моето кралство.“ Бурята да го вземе, щеше да му е трудно да свикне с тази мисъл. Той винаги щеше да бъде алет, но след като прокламацията на Елокар се превърнеше в обществено достояние, Алеткар вече нямаше да бъде негов. Още не беше решил как да поднесе тази новина на войските си. Искаше да даде на Навани и писарите ѝ достатъчно време, за да уредят нещата изрядно от законова гледна точка.
— Справяте се добре — обърна се той към Кереланд, един от майсторите на меча. — Помолете Ивис да се опита да разшири тренировъчната зала, като включи още от съседните помещения. Искам да поддържате войниците заети. Безпокоя се да не станат неспокойни от бездействието и да започнат да се бият помежду си.
— Ще се погрижим, Сиятелен господарю — каза Кереланд и се поклони.
— Искам да се поупражнявам с някого — добави Далинар.
— Ще ви намеря подходящ партньор за спаринг, Сиятелен господарю.
— Какво ще кажеш за теб самия, Кереланд? — попита Далинар.
Майсторът на меча побеждаваше Далинар всеки два от три пъти, и макар че Далинар се беше отказал от илюзиите, че някой ден ще успее да овладее оръжието по-добре от него — неговият талант се проявяваше на бойното поле, не по време на дуели, — все пак обичаше предизвикателството.
— Ще направя, както ми заповяда моят Върховен принц, разбира се — отвърна сковано Кереланд, — но ако ми е предоставен избор, бих предпочел да пропусна. С цялото ми уважение, не смятам, че бих бил достоен противник за вас днес.