Далинар хвърли поглед към останалите изправени майстори на меча, които сведоха очи. Ардентите, които се специализираха в овладяването на оръжието, в повечето случаи не приличаха на онези от тях, които се насочваха към религията. От време на време се държаха по-официално, но човек можеше и да се посмее с тях. Обикновено.
И все пак бяха арденти.
— Много добре — съгласи се Далинар. — Намери ми друг партньор.
Макар че го беше имал предвид като задача само за Кереланд, останалите четирима се присъединиха към него и го оставиха сам. Той въздъхна, облегна се на стената и погледна встрани. На възглавниците продължаваше да седи един мъж. Имаше рошава брада и дрехи, които сякаш беше наметнал, колкото да не е без хич — не мръсни, но протрити, привързани с въже вместо колан.
— Не те ли обижда присъствието ми, Захел? — попита Далинар.
— Обижда ме присъствието на всекиго. Ти не си по-отблъскващ от всеки друг, господин Върховен принце.
Далинар се настани на едно столче и зачака.
— Не очакваше ли това? — попита Захел с развеселен глас.
— Не. Мислех си… Е, те са арденти, които се сражават. Майстори на меча. Войници по душа.
— Опасно близо си до това да ги заплашиш с ултиматум, Сиятелен господарю: или Бог, или Върховният им принц. Обстоятелството, че те харесват, не прави избора по-лесен за тях, а по-труден.
— Това неудобство ще отмине — каза Далинар. — Бракът ми изглежда като драматичен жест сега, но в крайна сметка ще остане просто маловажна бележка под линия в историята.
— Може би.
— Не си ли съгласен?
— Всеки момент в живота ни се струва маловажен — заяви Захел. — Повечето забравяме, докато други, също толкова скромни, се превръщат в опорите, на които се издига цялата история. Като бяло на черно.
— Бяло… на черно? — повтори Далинар въпросително.
— Просто израз. Не ме вълнува какво сте направил, Върховен принце. Светлоок каприз или сериозно богохулство — така или иначе, не ме касае. Но има хора, които питат колко далеч от пътя възнамеряваш да кривнеш.
Далинар изръмжа. Нима беше очаквал Захел, от всички възможни хора, да се покаже полезен? Изправи се и закрачи ядосано насам-натам, раздразнен от собствената си нервност, която избиваше в прекомерна енергия. Преди ардентите да успеят да му открият подходящ партньор, той се запъти към средата на залата с тежки стъпки и се огледа за някой войник, чието лице разпознаваше. Някой, който не би се сковал и не би започнал да сдържа ударите си заради факта, че се бие с Върховен принц.
В крайна сметка забеляза един от синовете на генерал Кал. Не Мечоносецът, капитан Халам Кал, а следващият по възраст син — набит, мускулест мъжага с глава, която изглеждаше прекалено малка за тялото му. Тъкмо разтягаше мускулите си след последната си тренировка по борба.
— Аратин — обърна се към него Далинар. — Борил ли си се с Върховен принц досега?
Младият мъж се обърна и моментално наостри уши.
— Сър?
— Няма нужда от формалности. Просто си търся партньор.
— Не съм готов за истински дуел, Сиятелни господарю — отвърна Аратин. — Дайте ми малко време.
— Няма нужда — каза Далинар. — Един мач по борба е достатъчен. Отдавна не съм се упражнявал.
Някои мъже биха предпочели да избегнат спаринга с мъж от ранга на Далинар, защото се бояха да не го наранят сериозно. Но Кал беше възпитал синовете си добре. Младежът се ухили, разкривайки голямата пролука между зъбите си.
— За мен няма проблем, Сиятелен господарю. Но ви предупреждавам, че не съм губил мач от месеци.
— Много добре — отвърна Далинар. — Трябва ми предизвикателство.
Майсторите на меча най-после се завърнаха, когато Далинар, гол до кръста, вече нахлузваше клин за борба над долното си бельо. Стегнатата дреха му стигаше едва до коленете. Кимна на майсторите, без да обръща внимание на елегантните светлооки, които му бяха довели за партньори в спаринга, — и пристъпи на тепиха с Аратин Кал.
Телохранителите му се обърнаха към майсторите с извинително свиване на раменете, след което Риал отброи назад до едно и даде начало на мача. Далинар моментално се сниши, втурна се напред и се блъсна в Кал, като го грабна под мишниците и се помъчи да се оттласне с ходила и да накара противника си да залитне назад. В края на краищата, борбата така или иначе щеше да се пренесе на земята, но човек трябваше да се погрижи да бъде онзи, който контролира кога и как се случва това.
В традиционната борба в стил вена дърпането на клина на противника беше забранено — както и, разбира се, хващането за косата, — така че Далинар се изви и се опита да хване стабилно мъжа, като същевременно му пречеше да го блъсне настрани. Напрегна сили, стегнал мускули, а пръстите му се плъзнаха по кожата на Аратин.