Когато огледа залата, Далинар забеляза, че много от ардентите — не само майсторите на меча — отказват да срещнат погледа му. А ето го и Кадаш, бившият му събрат на бойното поле, който в момента разговаряше с майсторите.
Близо до него беше застанал по-младият син на Кал, наобиколен от приятели, които го поздравяваха за мача. Да притисне Тоягата към тепиха се считаше за сериозно постижение. Младият мъж приемаше хвалебствията им с широка усмивка, но притискаше едното си рамо с ръка и трепна от болка, когато някой го тупна по гърба.
„Трябваше да се предам“, помисли си Далинар. С упорството си беше изложил и двамата на опасност да се наранят сериозно. Усети, че се дразни сам на себе си. Нарочно беше избрал някой по-млад и по-силен, а после се беше държал като хлапе, което не може да понесе мисълта да загуби. Трябваше да се примири с факта, че остарява, и се лъжеше, ако смяташе, че това наистина ще му помогне на бойното поле. Беше се отказал от бронята си, вече не носеше Вълшебен меч. Кога точно смяташе, че ще му се наложи да се бие с някого наистина?
„Мъжът с деветте сенки“, мина му през ума.
Водата в устата му изведнъж придоби вкус на застояло. Очаквал беше да се бие с шампиона на врага лично, и даже — че ще има предимство в сражението. Но нямаше ли да бъде по-разумно да повери този дълг на някого като Каладин?
— Е — заяви Навани, — съветвам те да си облечеш униформата. Ириалската кралица е готова.
— Има още няколко часа до съвещанието.
— Тя иска да започнем веднага. Доколкото разбрах, кралският гадател е прочел по вълните на прилива нещо, което означавало, че по-ранното съвещание щяло да е на късмет. Очакваме да се свърже с нас всеки момент.
Бурята да ги отнесе тези ириалци. И все пак, те имаха Клетвена порта — две, ако се броеше онази в кралство Рира, над което Ири имаше значително влияние. Тримата монарси на Ири в момента бяха двама крале и една кралица, от които кралицата се ползваше с най-голяма власт върху външната политика — затова и тя беше човекът, с когото трябваше да разговарят.
— Нямам нищо против да изтеглим часа по-рано — каза Далинар.
— Ще те чакам в залата с далекосъобщителите.
— Защо? — попита Далинар и махна с ръка. — Не е като да може да ме види. Да проведем разговора тук.
— Тук — повтори Навани с равен тон.
— Тук — повтори Далинар, донякъде твърдоглаво. — Писна ми от студени зали, потънали в тишина, като се изключи дращенето на перата.
Навани вдигна вежда, но заповяда на помощниците си да извадят пособията за писане. Един притеснен ардент се приближи, може би с намерението да я разубеди, но след няколкото твърди заповеди, които тя му даде, се завтече да ѝ намери пейка и маса.
Далинар се усмихна и отиде да избере два меча за тренировки от поставката до мястото, където седяха майсторите. Обикновени дълги мечове от ненаточена стомана. Подметна един на Кадаш и той го улови с лекота, но после го опря в земята с върха надолу и положи длани на ефеса.
— Сияетелен господарю — заговори Кадаш, — бих предпочел да прехвърля тази задача на някого другиго, тъй като не се чувствам особено…
— Моите съболезнования — прекъсна го Далинар. — Но се нуждая от малко упражнения, Кадаш, и като твой господар ти заповядвам да ми съдействаш по този въпрос.
Кадаш се втренчи в Далинар продължително, после изпуфтя раздразнено и го последва към тепиха.
— Няма да се покажа достоен противник за вас, Сиятелен господарю. Посветил съм живота си на писмото, не на меча. Бях тук, само защото трябваше…
— … да ме наглеждаш. Знам. Е, може и аз да съм позагубил уменията си. Не съм се бил с обикновен, дълъг меч от десетилетия. Винаги съм разполагал с нещо по-хубаво.
— Да. Помня кога отвоювахте Вълшебния си меч. Целият свят трепереше през този ден, Далинар Колин.
— Не ставай мелодраматичен. Бях просто поредния в дългия списък идиоти, на които беше предоставена възможността да убиват с прекалена лекота.
Риал колебливо отброи назад до началото на мача, и Далинар се втурна в атака. Кадаш отби удара му умело, след което пристъпи встрани, до ръба на тепиха.
— Извинете ме, Сиятелен господарю, но вие бяхте различен от останалите. Бяхте много, много по-вещ в убиването от тях.
„Винаги съм бил“, помисли си Далинар, като заобиколи противника си. Беше странно да си спомня ардента като един от бившите си елити. Тогава не бяха особено близки; приятелството им се беше развило едва по време на годините, които Кадаш прекара като ардент.
Навани прочисти гърло.
— Никак не ми се иска да прекъсвам размахването на сопите — каза тя, — но кралицата е готова да разговаря с теб, Далинар.