— Току-що ми каза, че се съмняваш във Всемогъщия — каза Кадаш. — Какво повече остава?
— Не зная — отвърна Далинар и пристъпи по-близо до противника си. — Не зная и това ме ужасява, Кадаш. Но Чест ми проговори и ми призна, че е бил победен.
— Твърдят, че принцовете на Пустоносните са способни да заслепяват смъртните — каза Кадаш. — Да ги убеждават да повярват в лъжи, Далинар.
Той се спусна към него, но Далинар отстъпи бързешком назад, по ръба на тепиха.
— „Моят народ не иска война“ — прочете Навани отговора на кралицата на Ири. — „Може би начинът да предотвратим едно ново Опустошение ще е да оставим Пустоносните да вземат, каквото желаят. Макар и оскъдни, историческите ни източници подсказват, че това е един вариант, до който човечеството не е прибягвало. Да прегърне новото развитие на Единствения, когото отхвърлихме.“
Навани вдигна очи, явно също толкова изненадана от думите, колкото и Далинар. Писалката продължаваше да се движи.
— „Освен това, имаме причини да се усъмним в думата, дадена от един крадец, Върховен принце Колин.“
Далинар простена. Ето до какво опирала работата — Вълшебната броня на Адолин. Хвърли поглед към Навани.
— Да се опитаме да разберем нещо повече и да ги успокоим?
Навани кимна и започна да пише. Далинар стисна зъби и се втурна към Кадаш. Ардентът отблъсна удара на меча му, грабна такамата му със свободната си ръка и го дръпна близо до себе си, докато лицата им почти се опряха.
— Всемогъщия не е мъртъв — изсъска Кадаш.
— Някога би обсъдил това с мен. Сега само се взираш в мен ядно. Какво се случи с ардента, когото познавах? Мъжът, който живееше истински живот, вместо само да наблюдава света от високите кули и манастирите?
— Страх го е — каза Кадаш тихо. — Че може би се е провалил да изпълни най-големия си дълг към един мъж, към когото питае дълбоко възхищение.
Очите им се срещнаха. Остриетата на мечовете им още се опираха, но нито единият от двамата не се опитваше да притисне другия. За миг Далинар зърна в Кадаш човека, когото познаваше от самото начало — кротък и склонен да прояви разбиране, олицетворение на всичко добро във воринската църква.
— Кажи ми нещо, което да мога да предам на свещениците на църквата — каза той с умолителен глас. — Отречи се от твърдението си, че Всемогъщия е мъртъв. Ако го направиш, ще ги убедя да приемат брака. Кралете са правили и по-лоши неща, без воринците да оттеглят подкрепата си от тях.
Далинар стисна зъби, после поклати глава.
— Далинар…
— Лицемерието няма да доведе до нищо добро, Кадаш — каза Далинар, като се отдръпна. — Ако Всемогъщия е мъртъв, то да се преструваме, че не е така, би било чиста глупост. Трябва ни истинска надежда, а не да се уповаваме на лъжи.
Доста от присъстващите в залата вече бяха прекратили тренировките си и ги наблюдаваха. Майсторите на меча се бяха приближили към Навани, която продължаваше да обменя по някое съобщение с кралицата на ириалците.
— Не захвърляй всичко, в което сме вярвали, заради празни мечти, Далинар — настоя Кадаш. — Ами обществото ни, ами традициите ни?
— Традициите ли? — отвърна Далинар. — Кадаш, разказвал ли съм ти за първия ми учител по бой с меч?
— Не — каза Кадаш, като се намръщи и хвърли поглед към останалите арденти. — Рембринор ли е бил?
Далинар поклати глава.
— Когато бях млад, нашата страна на рода Колин не разполагаше с величествени манастири и красиви градини, където да тренираме. Баща ми ми откри учител, който живееше през два града от нас. Името му беше Харт. Млад мъж, не истински майстор на меча — но достатъчно добър. Той следеше много зорко да се следва установения протокол, и не ми позволи да започна обучението си, преди да се науча да обличам такама, както трябва.
Далинар посочи към ризата, която носеше, и продължи:
— Не би допуснал да се бия в такъв вид. Първо се слага полата, после горната риза и накрая се поставя платнения колан — увива се три пъти, и чак тогава се връзва. Намирах това за досадно. Когато увиех колана три пъти, ставаше твърде тесен — не беше достатъчно дълъг и краищата се връзваха трудно. Когато отидох да се бия срещу учениците в един от съседните градове, се чувствах като кръгъл глупак. Коланите на всички останали бяха увити по два пъти, а краищата висяха дълги от кръста им. Попитах Харт защо ги връзваме различно. Той каза, че това е правилният начин — истинският начин. Затова, когато странстването ми ме отведе до родния град на Харт, издирих неговия учител — мъж, който се беше обучавал заедно с ардентите в Колинар. Той също настоя, че това е правилният начин да се връзва такама, и го бил научил така от своя учител.