Выбрать главу

Каладин не можеше да определи защо тази гледка му се струва така странна. Паршите наистина можеха да се размножават, макар че хората често казваха, че ги развъждат, като животни. Е… това не беше далеч от истината, нали? Всички го знаеха.

Какво би си помислил Шен — тоест Рлаин, — ако Каладин изречеше тези думи на глас?

Паршендите поеха напред заедно и излязоха от горичката заедно с Каладин, още воден напред за въжетата. Почти не разговаряха помежду си. Докато прекосяваха едно от полетата в тъмнината, Каладин изпита непреодолимо чувство, че вече е виждал това място. Дали е бил тук и преди, дали е правил това и преди?

— Ами кралят? — обади се мъжът, който го водеше, с тих глас, но обърнал глава към него.

Елокар ли? Какво… „А, да“, сети се. „Картите.“

— Кралят е една от най-силните карти — обясни Каладин и се помъчи да си спомни всички правила. — Може да вземе всяка друга карта, освен друг крал, и не може да бъде взет, освен ако не е заобиколен от три вражески карти — рицари или по-силни. Ъ-ъ… и има имунитет срещу Превръщателя.

„Или поне така мисля“, добави наум.

— Докато ги гледах как играят, почти не използваха тази карта. Щом е толкова силна, защо отлагат?

— Ако пленят краля ти, губиш — обясни Каладин. — Затова прибягваш до него само ако си отчаян, или ако си сигурен, че ще можеш да го защитиш. През половината пъти, когато съм играл, го държах в казармата през цялото време.

Паршът изръмжа и погледна момиченцето до себе си, което го дръпна за ръкава и посочи нещо. Промърмори ѝ нещо тихо и тя се приближи на пръсти към една туфа каменни пъпки, които се открояваха сред пейзажа на светлината на първата луна.

Филизите се отдръпнаха назад, а цветовете се затвориха. Момиченцето, обаче, явно знаеше какво трябва да направи, защото приклекна и зачака неподвижно, вдигнала ръце, докато цветовете не се отвориха пак, при което грабна по едно във всяка ръка и се закикоти високо. Когато се завърна, по петите я следваха подобните на сини листа духчета на радостта, като заобиколиха Каладин отдалеч.

Кен, която вървеше, понесла сопа в ръце, направи на водача на Каладин знак да побърза. Оглеждаше се наоколо нервно, като съгледвач на опасна мисия.

„Точно така“, помисли си Каладин, като изведнъж си спомни защо всичко му е така познато. „Онзи път, когато се измъкнах от Тасинар.“

Случило се беше, след като беше осъден от Амарам, но преди да го изпратят в Пустите равнини. Избягваше да мисли за живота си през този период. Честите провали, систематичното унищожение на последните останки от идеализма му… Е, беше разбрал, че размишленията за тези неща го карат да изпада в състояние, в което предпочиташе да не изпада. Беше предал надеждите на толкова много хора тогава. Налма беше една от тях. Още си спомняше допира на ръката ѝ в своята: груба, покрита с мазоли длан.

Това беше най-успешният му опит. Беше продължил пет дни.

— Вие не сте чудовища — прошепна Каладин. — Не сте войници. Не сте дори деца на пустата бездна. Вие сте просто… избягали роби.

Водачът му се обърна и дръпна силно въжето. Хвана Каладин за предницата на униформата, а дъщеричката му се скри зад крака му, изпусна едно от цветята и изхленчи от страх.

— Искаш да те убия ли? — попита паршът, като придърпа лицето на Каладин току до своето. — Толкова ли държиш да ми напомняш как събратята ти виждат моя народ?

Каладин изръмжа.

— Погледни челото ми.

— И?

— Робски клейма.

— Какво?

Бурята да го вземе… Паршите нямаха клейма, а и не общуваха с други роби. Всъщност бяха прекалено ценни, за да им позволят.

— Когато превърнат човек в роб, го дамгосват с такова клеймо — обясни Каладин. — Бил съм в такова положение. Точно като теб.

— И затова мислиш, че знаеш какво е?

— Разбира се, че да. Аз също…

— Аз прекарах целия си живот в мъглата — кресна му паршът. — Всеки ден със съзнанието, че трябва да кажа нещо, да направя нещо, за да спра всичко това! Всяка нощ прегръщах дъщеря си и се питах защо светът около нас се движи под лъчите на светлината, а ние оставаме в сенките. Продадоха майка ѝ. Продадоха я. Защото беше родила здраво дете, което я правеше ценен добитък за разплод. Това разбираш ли го, човеко? Разбираш ли какво е да гледаш как разделят семейството ти завинаги, и да знаеш, че трябва да протестираш срещу това — да знаеш, в дъното на душата си, че в това има нещо безкрайно нередно. Знаеш ли какво е да не можеш да кажеш и една проклета дума срещу това?