Водачът му изръмжа.
— Мога да ви помогна — настоя Каладин. — Може и да не разбирам какво сте преживели, но знам какво е да бягаш.
— И смяташ, че ще ти се доверя, така ли? — попита паршът накрая. — Ти би искал да ни хванат.
— Не съм сигурен, че е така — отговори Каладин честно.
Водачът му не каза нищо повече и той въздъхна и отново мина назад. Защо Вечната буря не беше дарила тези парши със сили като на онези в Пустите равнини? Ами историите от легендите и преданията? Опустошенията?
След време спряха пак за почивка и Каладин си намери един гладък камък, на който да се облегне, сгушен между скалите. Водачът му върза въжето за близкото самотно дърво и отиде да поговори с останалите. Каладин се сви, потънал в размисли, докато не чу един звук. Обърна се и се изненада, като видя дъщерята на водача му да се приближава. Носеше мех с вода с две ръце. Спря точно извън обсега му.
Не носеше обувки и дългият път не се беше отразил добре на ходилата ѝ — макар че бяха груби и покрити с мазоли, по тях все пак се бяха появили множество драскотини и рани. Момиченцето остави меха на земята и плахо се отдръпна назад. Когато Каладин се пресегна за водата, тя не избяга — противно на очакванията му.
— Благодаря — каза той, после отпи.
Водата беше прясна и чиста — явно паршите знаеха как да гребат неразмътена вода от спокойните места по реките. Стомахът му изкъркори, но той не му обърна внимание.
— Наистина ли ще ни подгонят? — попита го детето.
В името на бледозелената светлина на Мишим, това момиче явно изобщо не беше толкова плашливо, колкото беше предположил. Личеше ѝ, че е нервна, но срещна погледа му открито.
— Защо просто не ни оставят на мира? — попита тя. — Не можеш ли да се върнеш и да им кажеш? Не искаме да се бием с никого. Просто искаме да ни оставят да си идем.
— Ще дойдат — отговори Каладин. — Съжалявам. Има много работа за вършене покрай възстановяването на градовете, и ще се нуждаят от допълнителна помощ. Вие сте… ресурс, който те не могат да си позволят да загубят.
Човеците, които беше посетил, не знаеха, че трябва да очакват някаква страховита армия от Пустоносни; мнозина просто смятаха, че паршите им са се възползвали от хаоса и са избягали.
— Но защо? — подсмръкна детето. — Какво сме им направили?
— Опитахте се да ги унищожите.
— Не. Ние сме добри. Винаги сме били добри. Аз никога не съм удряла някого, дори когато съм била ядосана.
— Нямах предвид точно теб — обясни Каладин. — Твоите предци — хората като вас, които са живели отдавна. Имало е война и…
Бурята да го вземе. Как можеше да обясни робството на едно седемгодишно дете? Подхвърли меха вода към нея и тя се завтече обратно към баща си, който едва сега беше забелязал липсата ѝ. Той се изправи — тъмен силует на фона на нощното небе, — и погледна Каладин.
— Обсъждат дали да стъкмят лагера тук — прошепна му Сил от някъде наблизо. Беше се промъкнала в една цепнатина в скалите. — Пустоносният дух иска да продължат да вървят и през деня, но аз не мисля, че ще го направят. Тревожат се, че зърното ще се развали.
— Духчето гледа ли ме в момента? — попита Каладин.
— Не.
— Да срежем това въже, тогава.
Той се обърна така, че да не се вижда какво прави и призова Сил под формата на нож, за да се освободи. Това щеше да промени цвета на очите му, но се надяваше паршите да не забележат в тъмното.
Сил отново се превърна в духче.
— Меч ли сега? — попита го. — Сферите, които ти взеха, са вече изразходвани, но ще се разбягат, ако видят Вълшебен меч.
— Не — каза Каладин и вместо това вдигна един едър камък.
Паршите притихнаха, забелязали, че се е измъкнал. Каладин направи няколко крачки към тях, хванал камъка, а после го пусна, като смачка с него една скална пъпка. Миг по-късно вече беше заобиколен от множество ядосани парши с тояги в ръцете.
Каладин не им обърна внимание и вместо това пристъпи напред сред остатъците от скалната пъпка. Вдигна едно голямо парче черупка.
— Вътрешността ѝ — каза той, като я обърна към тях, — е още суха, въпреки дъжда. По някаква причина, скалната пъпка се нуждае от преграда между самата нея и дъждовната вода, въпреки че с охота попива влагата след бурята. У кого е ножът ми?