Търговците се бяха разбунтували — оплакваха се от липсата на складово пространство, от липсата на кладенец със свежа вода наблизо. Себариал, в ролята си на Върховен принц на Търговията, се беше съгласил. И въпреки че финансовите му отчети бяха в пълен хаос, той имаше много остър нюх в тази област.
Безпорядъкът и разнообразието вълнуваха Воал. Стотици хора, независимо от късния час, които на свой ред привличаха десетина вида духчета. Всъщност, някои места можеха да се опишат не като палатки, а по-скоро като сергии — оградени с въже участъци, охранявани от по няколко мускулести мъже с тояги. Други представляваха истински сгради — малки каменни колиби, които бяха построени в пещерата още през дните на първите Сияйни рицари.
Търговци от всичките десет военни лагера се смесваха тук. Тя подмина трима различни обущаря един след друг; така и не беше успяла да проумее защо търговци, които предлагаха едно и също, биха се събрали на едно място. Нямаше ли да е по-добре да нямат конкуренция на буквално една крачка разстояние?
Тя прибра лампата си, тъй като от търговските палатки и будки се излъчваше предостатъчно светлина, и продължи нататък. Тук се чувстваше по-удобно, отколкото в онези празни, извити коридори; тук животът бе намерил терен, където да процъфтява. Пазарът беше израснал като гъста джунгла от зеленина от подветрената страна на някой хребет.
Проправи си път към кладенеца в средата на пещерата: голяма, кръгла загадка, чиято бистра вода се диплеше чиста, без крем. Никога преди не беше виждала кладенец — всички използваха цистерните, които се пренапълваха по време на буря. Множеството кладенци в Уритиру, обаче, никога не се изчерпваха. Нивото на водата не спадаше и със сантиметър, независимо от факта, че хората непрекъснато черпеха от тях.
Писарите обсъждаха възможността в планините да има водоносен пласт, но откъде би идвала водата? Снегът по близките върхове не се топеше, а дъжд валеше твърде рядко.
Воал седна отстрани на кладенеца, вдигнала единия си крак, загледана в хората, които идваха и си отиваха. Вслушваше се в думите на жените, които бъбреха нещо за Пустоносните, за семействата, които бяха оставили в Алеткар, и за странната нова буря. Слушаше мъжете, които се тревожеха да не би да ги принудят да постъпят в армията, или да не би да понижат нана им — бяха тъмнооки, а вече не бяха останали парши, които да вършат черната работа. Някои светлооки работници се оплакваха, че вещите им са в Нарак и няма как да ги докарат дотук, докато не съберат достатъчно Светлина на Бурята.
В крайна сметка, Воал се запъти към една определена редица таверни. „Не мога да ги разпитвам прекалено настоятелно“, помисли си тя. „Ако им задам грешния въпрос, ще решат, че съм шпионин, който работи за служителите на реда на Аладар.“
Воал. Воал не страдаше. Тя беше спокойна, уверена. Тя гледаше хората в очите. Вдигаше брадичка гордо, когато забележеше, че някой я измерва с поглед. Силата беше илюзия на възприятието.
Воал разполагаше със своя собствена сила — силата, която се натрупваше вследствие на живот, прекаран на улицата, със съзнанието, че може да се грижи сама за себе си. Беше твърдоглава като чул и макар че беше наперена, самочувствието ѝ само по себе си беше сила. Щеше да получи онова, което искаше, и нямаше да се срамува от успеха си.
Първият бар, който избра, се намираше в една просторна бойна палатка. Вътре миришеше на разляна лависова бира и потни тела. Мъже и жени се смееха, насядали наоколо по преобърнати сандъци вместо столове. Повечето носеха простото облекло, характерно за тъмнооките — блузи с дантела (но не и копчета, за които нямаха нито пари, нито време) и панталони или поли. Неколцина от мъжете бяха облечени по-старомодно, с увито около тялото парче плат и свободна, лека жилетка, отворена на гърдите.
Тази таверна беше от по-долнопробните и най-вероятно нямаше да се окаже подходяща за целите ѝ. Търсеше място, което да бъде по-дискретно, но и по-богато. С по-лоша слава, но често посещавано от влиятелните обитатели на подземния свят на военните лагери.
И все пак, това изглеждаше като подходящ терен, на който да се поупражнява. Барът беше направен от кутии и сандъци, натрупани едни върху други, а пред него бяха наредени даже няколко нормални стола. Воал се облегна на „бара“ по начин, за който се надяваше да изглежда естествено небрежен, и едва не събори кутиите. Замахна да ги улови, след което се усмихна притеснено на съдържателката — стара тъмноока жена със сиви очи.
— Какво искаш? — попита я тя.
— Вино — отвърна Воал. — Сапфирено.