— Трябва да пробваш да отпиваш по мъничко — посъветва я той. — Така влиза по-лесно.
— Прекрасно. Така ще мога да се насладя по-добре на ужасния вкус. Толкова е горчиво! Виното уж трябва да е сладко.
— Зависи как го направиш — отговори той, докато съдържателката подаваше на Шалан още една чаша. — Виолетовото може да бъде от дестилиран талев без плодове, само малко оцветител за акцент. Но на увеселенията на светлооките не пият тежък алкохол — освен ако не знаеш как да си го поискаш.
— Наясно си с тези неща — отбеляза Воал.
Помещението замержеля пред очите ѝ за миг, преди отново да го види ясно. След това опита от поредната чаша, но този път — само малка глътка.
— Върви си с професията — отговори охранителят, широко усмихнат. — Често работя за по-засуканите празненства, които организират светлооките, така че мога да се оправям и на места, където вместо празни кашони има покривки.
Воал изръмжа.
— По тези празненства наемат и охранители ли?
— Разбира се — изкикоти се той и изпука с кокалчетата на юмрука си. — Просто трябва да се научиш как да „придружаваш“ някого извън банкетната зала, вместо да ги изхвърляш. Всъщност е по-лесно.
Той наклони глава и добави със смях:
— Но, колкото и да е странно — и по-опасно.
„В името на Келек“, прозря Воал, когато той се приближи още малко към нея. „Той флиртува с мен.“
Сигурно не трябваше да се изненадва толкова. Беше дошла сама и макар че Шалан не би описала Воал като „сладка“, тя определено не беше грозна. Външният ѝ вид беше нормален, ако ще и малко прекалено груб, но се обличаше добре и явно разполагаше с пари. Лицето и ръцете ѝ бяха чисти, а дрехите — макар и не от скъпа коприна — бяха далеч от простите работнически такива.
Отначало се обиди от вниманието му. Беше положила толкова усилия да изглежда способна и по-здрава и от камък, и първото нещо, което ѝ се случваше, беше някой да я намери за привлекателна? И то човек, който пукаше с кокалчета и ѝ обясняваше как се пие алкохол?
Тя гаврътна остатъка от течността в чашата наведнъж, само и само да го подразни.
Но незабавно изпита вина от гнева си. Не трябваше ли да бъде поласкана? Е, да, Адолин беше способен направо да унищожи този мъж — във всяко едно отношение. Адолин дори умееше да пука по-високо с кокалчетата си.
— Та… — проточи охранителят. — От кой лагер си?
— На Себариал — отговори Воал.
Той кимна, сякаш го беше очаквал. Лагерът на Себариал се отличаваше с най-разнородни обитатели. Поговориха още малко — Шалан правеше по някой кратък коментар от време на време, докато охранителят, чието име беше Джор, се впускаше в различни заплетени истории. Не спираше да се усмихва и често се хвалеше.
Не беше твърде зле — макар че той явно не се интересуваше особено какво всъщност казва тя, стига да му дава повод да говори още. Воал изпи още малко от ужасната течност, но установи, че умът ѝ започва да блуждае.
Тези хора… всички те имаха животи, семейства, страсти, мечти. Някои се бяха привели самотно над сандъците, докато други се смееха с приятели. Някои пазеха дрехите си, колкото и да бяха евтини, сравнително чисти, докато други ги бяха омацали с крем и бира от лавис. Неколцина ѝ напомниха на Тин — увереността, с която говореха, начинът, по който сякаш се състезаваха по остроумие със събеседниците си.
Джор млъкна за момент, сякаш очакваше нещо от нея. Какво… какво беше казал току-що? Разсейваше се и ѝ ставаше все по-трудно да следи думите му.
— И как беше? — попита тя.
Той се усмихна и се впусна в нова история.
„Няма да мога да имитирам това“, помисли си тя, облегната на една от кутиите, „преди да съм го изживяла. Все едно да мога да нарисувам скица на живота им, който не познавам.“
Съдържателката се върна с бутилката и Шалан кимна. Последната чашка я беше изгорила далеч по-слабо от предишните.
— Наистина… ли си сигурна, че искаш още? — попита я охранителят.
Бурята да го вземе… започваше да ѝ става наистина лошо. Беше изпила четири чаши, да, но бяха малки. Примигна и се обърна.
Стаята се завъртя пред очите ѝ, тя простена и положи глава на масата. Охранителят до нея въздъхна.
— От самото начало можех да ти кажа, че си губиш времето, Джор — каза съдържателката. — Тази ще е в безсъзнание, преди да е минал и половин час. Чудя се какво се опитва да забрави.
— Просто се забавлява през свободното си време — каза Джор.
— Да бе. С такива очи? Как ли пък не — отвърна съдържателката и се отдалечи.