Няма време за болка! Няма време за болка! Няма време за болка!
Примигна, тръсна глава, светът беше неясен и тъмен. Ослепя ли? Не. Навън беше тъмно. Намираше се на дървения балкон; силата на удара го бе отхвърлила през вратите. Нещо тропаше. Тежки стъпки. Броненосецът!
Сет несигурно се изправи, всичко плуваше пред очите му. От едната страна на лицето му шуртеше кръв, от кожата му се надигаше Светлина и заслепяваше лявото му око. Светлината. Щеше да го излекува, ако можеше. Усети челюстта си откачена. Счупена? Беше изтървал Вълшебния си меч.
Тромава сянка премина пред него. Бронята на краля беше пропуснала толкова Светлина, че сега той ходеше трудно. Но идваше.
Сет извика, застана на колене, вля Светлина на Бурята в балкона и го Оттласна надолу. Около него въздухът замръзна. Бурята ревеше и се движеше надолу по ръцете му и в дървото. Оттласна го надолу, после повтори. Щом Гавилар пристъпи на балкона, Сет го Оттласна за четвърти път. Балконът се огъна под допълнителната тежест. Дървото изпращя и се напрегна.
Броненосецът се поколеба.
Сет Оттласна балкона надолу за пети път. Подпорите му се разтресоха и цялата конструкция се откъсна от сградата. Сет изкрещя през счупената си челюст и използва последната частица от Светлината на Бурята, за да се Оттласне към стената на сградата. Почна да пада нататък, подминавайки изумения Броненосец, после удари стената и се търкулна.
Изстена, докато лежеше на стената, после се изправи на крака. Чувстваше се слаб; беше изразходвал Светлината твърде бързо и беше пренапрегнал тялото си. Запрепъва се надолу по страната на сградата, приближавайки към разбитото място, като едва успяваше да остане прав.
Кралят все още се движеше. Вълшебната броня би предпазила човек от подобно падане, но дълго и окървавено парче дърво стърчеше от тялото на Гавилар на мястото, където тя беше пропукана по-рано от Сет. Сет коленичи и разгледа сгърченото от болка лице на мъжа. Силни черти, ъгловата челюст, черна, тук-там прошарена брада, удивително светли зелени очи. Гавилар Колин.
— Очаквах те… да дойдеш — рече кралят между стенанията.
Сет провря ръка под предницата на бронята и напипа връзките там. Те се развързаха, той откъсна предницата и разкри скъпоценните камъни във вътрешността й. Два се бяха пукнали и бяха изгорели. Три все още блестяха.
Занемял, Сет остро вдиша и пое Светлината.
Бурята отново забушува. От страната на лицето му се надигна още Светлина, която лекуваше поразената кожа и кости. Болката още беше силна; лечебните възможности на Светлината на Бурята далеч не бяха мигновени. Щяха да минат часове преди да се възстанови.
Кралят се прокашля.
— Можеш да кажеш… на Тайдакар… че е закъснял много…
— Не знам кой е той — отвърна Сет, изправяйки се, а думите се процедиха през счупената му челюст. Той протегна ръка настрани и отново призова Вълшебния си меч.
Кралят се смръщи.
— Кой тогава…? Рестарес? Садеас? Не съм и помислял…
— Моите господари са паршендите — рече Сет. Десет удара на сърцето минаха и Острието падна в ръката му, влажно от кондензацията.
— Паршендите ли? Няма смисъл. — Гавилар закашля, протегна треперещата си ръка към гърдите и затършува в някакъв джоб. Извади малка сфера, прикрепена на верижка.
— Трябва да я вземеш. Те не бива да я получат. — Изглеждаше замаян. — Кажи… кажи на брат ми… че трябва да намери най-важните думи, които човек може да каже…
Гавилар застина неподвижен.
Сет се поколеба, после коленичи и взе сферата. Беше особена, не приличаше на нито една видяна от него досега. Макар да беше съвсем тъмна, тя някак си светеше. Със светлина, която беше черна.
— Паршендите? — беше казал Гавилар. — Няма смисъл.
— Вече нищо няма смисъл — прошепна Сет и скри странната сфера. — Всичко се разпада. Съжалявам, кралю на алетите. Съмнявам се, че те е грижа. Поне сега вече не. — Той се изправи. — Най-малкото няма да ти се налага да гледаш как светът свършва заедно с нас.
Край тялото на краля Вълшебният му меч се материализира от мъглата и сега, когато господарят му беше мъртъв, изтрака по камъните. Струваше цяло състояние; кралства бяха загивали, докато хората се бореха да притежават един-единствен Вълшебен меч.
От двореца се разнесоха тревожни викове. Сет трябваше да върви. Но…
Кажи на брат ми…
За народа на Сет молбата на умиращия беше свещена. Взе ръката на краля, топна я в кръвта му и написа с нея на дървото: Братко, трябва да намериш най-важните думи, които човек може да каже.