С това Сет избяга в нощта. Остави Вълшебния меч на краля; не му беше потребен. Онзи, който Сет вече носеше, беше достатъчно проклятие.
Част първа
Отвъд мълчанието
Каладин ∗ Шалан
1
Благословен от Бурята
„Убихте ме. Мръсници, убихте ме! Слънцето още пече, а аз умирам!“
— Ще умра, нали? — попита Сен.
Жилавият ветеран до него се обърна и го огледа. Лицето му беше обрамчено с късо подрязана брада. По страните черният й цвят беше започнал да отстъпва на сивото.
Ще умра — помисли си Сен, стискайки копието, чиято дръжка беше хлъзгава от пот. — Ще умра. О, Отче на Бурята, ще умра…
— На колко години си, синко? — попита ветеранът. Сен не помнеше името му. Трудно му беше да си припомни каквото и да е, докато наблюдава как другата армия се строява отвъд скалистото бойно поле. Този строй изглеждаше толкова прилично. Спретнат, подреден. Къси копия в предните редици, зад тях — дълги копия и метателни копия, а по фланговете — стрелци с лъкове. Тъмнооките копиеносци бяха екипирани като Сен с кожен елек и пола до коленете, проста стоманена каска и подходяща предна броня.
Много от светлооките имаха пълна броня. Яздеха коне, членовете на почетните им гвардии се тълпяха около тях, а гръдните им брони блестяха във виненочервено и тъмнозелено. Имаше ли сред тях Броненосци? Сиятелният господар Амарам не беше Броненосец. А някой от хората му? А ако на Сен му се наложеше да се сражава с Броненосец? Обикновените хора не убиваха Броненосци. Такива случаи бяха толкова редки, че сега всеки от тях беше легенда.
Това се случва наистина, мислеше той с растящ ужас. Не беше строева подготовка в лагера. Не беше учение с размахване на тояги из полето. Беше истинско. Разбрал това, сърцето му заблъска като подплашено животно в гърдите му, краката му затрепериха — Сен изведнъж осъзна, че е страхливец.
— Синко? — рече ветеранът твърдо. — На колко години си?
— На петнадесет, сър.
— А как ти е името?
— Сен, сър.
Грамадният брадат мъж кимна.
— Аз съм Далет.
— Далет — повтори Сен, все още вперил поглед в другата армия. Бяха толкова многобройни! Хиляди.
— Ще умра, нали?
— Не — Далет отговори с груб глас, но това беше странно успокояващо. — С теб всичко ще бъде наред. Горе главата. Дръж се за отряда.
— Но аз имам само три месеца обучение! — Сен можеше да се закълне, че чува далечното тракане на броните или щитовете на другата армия. — Едва успявам да държа копието! Отче на Бурята, мъртъв съм. Не мога…
— Синко — прекъсна го Далет тихо, но непреклонно. Вдигна ръка и я положи на рамото му. Големият кръгъл щит на Далет висеше на гърба му, а ръбът му отразяваше светлината. — Ти ще бъдеш добре.
— Откъде знаете? — въпросът прозвуча умолително.
— Ей така, момко. Ти си във взвода на Каладин Благословения от Бурята. — Стоящите наблизо войници закимаха в знак на съгласие.
Зад тях се строяваха вълни и вълни от войници — бяха хиляди. Сен беше точно на предната линия, в каладиновия отряд от тридесетина души. Защо беше преместен в нов взвод в последния момент? Трябва да имаше нещо общо с политиката в лагера.
Защо този взвод беше в челото, където жертвите бяха най-многобройни? Дребни духчета на страха — лепкави пурпурни кълба — започнаха да изпълзяват от земята и да се събират около краката му. В един миг на чист страх едва не хвърли копието и не побягна. Ръката на Далет улови рамото му по-здраво. Сен погледна нагоре към уверените черни очи на ветерана и се поколеба.
— Изпика ли се, преди да влезеш в строя? — попита Далет.
— Нямах време…
— Отивай сега.
— Тук?
— Ако не го направиш, ще потече по краката ти по време на боя, ще те разсее, може и да те убие. Действай.
Смутен, Сен подаде копието си на Далет и се облекчи върху камъните. Когато свърши, огледа мъжете наоколо. Нито един от каладиновите войници не му се подиграваше. Стояха спокойно, с копията отстрани и щитовете на гърба.