— Сигурен ли сте, че е разумно, сър? Имаме ранен.
Каладин се обърна към него.
— Това е един от офицерите на Халав. Той трябва да е.
— Не знаете това, сър.
— Както и да е, този е водач на батальон. Ако убием толкова високопоставен офицер, ще си осигурим място в следващата група за Пустите равнини. Вземаме го. — Очите му се взряха някъде далеч. — Представи си, Далет. Истински войници. Лагер с дисциплина и свестни светлооки. Място, където нашият начин за водене на бой ще има значение.
Далет въздъхна, но кимна. Каладин махна на една група от своите войници; после те побягнаха през бойното поле. По-малка група, с нея и Далет, останаха с ранените. Един от тях, слаб мъж с черна алетска коса, изпъстрена тук-там с русо, което говореше за чуждоземна кръв, измъкна дълга червена лента от джоба си и я привърза към копието. Вдигна го високо, та червената лента да се вее на вятъра.
— Това е призив за бегачите да изнесат ранените ни от бойното поле — обясни Далет на Сен. — Скоро ще те измъкнем оттук. Беше смело да се изправиш срещу онези шестимата.
— Стори ми се глупаво да бягам — отвърна Сен, който опитваше да отклони мисълта си от пулсиращия крак. — При толкова ранени на бойното поле, как можем да смятаме, че бегачите ще дойдат за нас?
— Взводният командир Каладин ги подкупва — рече Далет. — Те обикновено изнасят само светлооките, но има повече бегачи, отколкото ранени светлооки. Командирът влага голяма част от заплатата си в подкупи.
— Този взвод е различен — каза Сен и почувства как му олеква на сърцето.
— Казах ти.
— Не е заради късмета. Заради обучението е.
— Отчасти. И отчасти, защото знаем, че ранят ли ни, Каладин ще ни изведе от бойното поле. — Спря и погледна през рамо. Както Каладин беше предвидил, строят на Амарам се изправяше и възстановяваше.
Вражеският светлоок ездач от по-рано енергично размахваше боздугана. Част от почетната му гвардия се придвижи и влезе в бой с хората на Каладин. Светлоокият обърна коня си. Шлемът му беше отворен отпред, със скосени страни и голям набор пера отгоре. Сен не можеше да види какъв цвят са очите му, но знаеше, че са сини или зелени, може би жълти или светлосиви. Беше Сиятелен господар, по рождение избран от Вестителите, белязан да властва.
Безстрастно наблюдаваше биещите се. Тогава един от каладиновите ножове го удари в дясното око. Сиятелният господар извика, падна от седлото и Каладин някак се промъкна през редиците и скокна върху него с вдигнато копие.
— Аха, отчасти е обучението — рече Далет и поклати глава. — Но е най-вече заради него. Бие се като буря и мисли два пъти по-бързо от другите хора. Понякога начинът, по който се движи…
— Превърза ми крака — каза Сет и осъзна, че говори безсмислици заради загубата на кръв. Защо да изтъква превързания крак? Това беше нещо обикновено.
Далет само кимна.
— Знае много за раните. Може и глифи да чете. Нашият взводен си е особен, като за нисш тъмноок копиеносец. — Обърна се към Сен. — Но ти трябва да си пестиш силите, синко. Командирът няма да е доволен, ако те загубим, не и след като плати толкова, за да те вземе.
— Защо? — попита Сен. Бойното поле утихваше, сякаш много от умиращите бяха пресипнали от викане. Почти всички наоколо бяха съюзници, но Далет все пак се оглеждаше, за да е сигурен, че никой вражески войник няма да опита нападение над каладиновите ранени.
— Защо, Далет? — повтори Сен с чувството, че това е нещо важно. — Защо да ме взема в своя взвод? Защо мен?
Далет поклати глава.
— Просто си е такъв. Ненавижда самата мисъл, че малки момчета като теб, едва обучени, влизат в сражение. Все взема някого и го води във взвода си. Поне шестима от нашите някога бяха като теб. — Очите на Далет се пренесоха надалеч. — Мисля, че всички вие му напомняте някого.
Сен погледна крака си. Духчета на болката — като оранжеви ръце с прекомерно дълги пръсти — пълзяха около него в отговор на страданието му. Започнаха да се извръщат, забързаха в други посоки, затърсиха други ранени. Болката му отслабваше, кракът му — цялото му тяло — изтръпваше.
Облегна се и загледа небето. Долови слабо гръмотевица. Това беше странно. Небето беше безоблачно.
Далет изруга.
Сен се обърна, внезапно изтръгнат от вцепенението. Право към тях препускаше могъщ черен кон с ездач в бляскава броня, която сякаш излъчваше светлина. Бронята беше безшевна, нямаше брънки, само по-малки плочици, невероятно сложни. Фигурата беше с пълен шлем, без украса, а бронята беше позлатена. В ръката си носеше грамаден меч — колкото човешки ръст. Не беше прост прав меч — имаше извивка, а незаострената страна беше накъдрена като плавни вълни. Беше гравиран по цялата дължина.