— И? — попита Тефт.
— Когато нуатома-та загуби от Сиятелния господар Садеас, всички ние станахме негови.
— Значи ти си роб? — каза Каладин и поглади клеймата на собственото си чело.
— Не, при нас няма такова нещо. Аз не бях роб на моя нуатома. Аз бях част от семейството му.
— От неговото семейство ли? — удиви се Тефт. — В името на Келек! Ти си светлоок!
Скалата пак се разсмя с цяло гърло. Каладин също се усмихна. Толкова отдавна не беше чувал някой да се смее така.
— Не, не. Аз бях само умарти’ а — негов братовчед, както бихте се изразили вие.
— Все пак, бил си му роднина.
— По нашите Върхове роднините на господаря са негови слуги.
— Що за система е това? — възнегодува Тефт. — Трябва да слугуваш на собствените си роднини? Гръм да ме удари! По-скоро бих пукнал, така смятам аз.
— Не е толкова зле — отговори Скалата.
— Не познаваш моите роднини — каза му Тефт и потръпна.
Скалата пак се разсмя.
— Би ли предпочел да служиш на човек, когото не познаваш? Някой като тоя Садеас? Който не ти е роднина? — Скалата тръсна глава. — Равнинци. Много въздух имате тука. От това мозъците ви се поболяват.
— Много въздух ли? — полюбопитства Каладин.
— Да.
— И как можеш да имаш прекалено много въздух? Та той е навсякъде.
— Това нещо е трудно за обяснение.
Алетският на Скалата беше добър, но понякога той забравяше някои прости думи. Друг път не забравяше и изреченията му бяха правилни. Колкото по-бързо говореше, толкова повече думи пропускаше.
— Имате твърде много въздух. Елате в Рогоядските върхове. Ще видите.
— Предполагам — отговори Каладин и стрелна Тефт с поглед. Той само сви рамене. — Но за едно не си прав. Каза, че служим на човек, когото не познаваме. Е, аз познавам господаря Садеас. Познавам го добре.
Скалата вдигна вежда.
— Нагъл — продължи Каладин, — отмъстителен, алчен, напълно развален.
Скалата се усмихна.
— Да, мисля, че си прав. Той не е сред най-добрите светлооки.
— Сред тях няма „най-добри“, Скала. Всички са еднакви.
— Значи, светлооките са ти причинили много неща.
Каладин вдигна рамене. Въпросът разкри незаздравели рани.
— Все едно. Господарят ти е имал късмет.
— Имал е късмета да го посече Броненосец?
— Имал е късмета да не го победи — уточни Каладин — и да открие, че е бил измамен. Нямаше да го оставят да си тръгне с Бронята на Садеас.
— Глупости — намеси се Тефт. — Традицията…
— Традицията е слепият свидетел, с чиято помощ ни осъждат — каза Каладин, — тя е красивата опаковка на техните лъжи. Тя ни кара да им служим.
Тефт вирна брадичка.
— Живял съм много по-дълго от теб, синко. Знам много неща. Ако обикновен човек убие вражески Броненосец, ще стане светлоок. Така е.
Каладин остави спора да замре. Ако илюзиите помагаха на Тефт да разбира по-добре мястото си в бъркотията на войната, кой беше той да го разубеждава?
— И ти си бил слуга? — обърна се той към Скалата. — В свитата на Сиятелния господар? Какъв слуга? — Помъчи се да си спомни правилната дума и се върна към времената, когато общуваше с Уистиоу или Рошоне. — Лакей? Иконом?
Скалата се разсмя.
— Бях готвач. Моят нуатома не би слязъл в равнините без своя готвач! Храната ви тук има толкова много подправки, че нищо друго не се усеща. Можете да ядете и камъни, поръсени с пипер!
— Точно ти да говориш за храна — рече свъсено Тефт. — Един рогоядец?
Каладин се намръщи.
— Впрочем защо ви наричат така?
— Защото те ядат рогата и черупките на нещата, които залавят — намеси се Тефт. — Външните части.
Скалата се усмихна и очите му се изпълниха с копнеж.
— Наистина ли ядете черупките? — попита Каладин.
— Имаме много здрави зъби — гордо рече Скалата. — Но ето. Вие сега знаете моята история. Сиятелният господар Садеас не беше сигурен какво да прави с всички нас. Някои направи войници, други взе в домакинството си. Стъкмих му едно ястие и той ме прати при мостовите. — Скалата се поколеба. — Може и да бях, хмм, подобрил супата.
— Подобрил? — обади се Каладин учудено.