Скалата сякаш се попритесни.
— Разбирате ли, бях доста ядосан за смъртта на моя нуатома. И си казах — тия равнинци, езиците им са изподрани и опърлени от храната. Нямат вкус и…
— И какво?
— Лайно от чул. Явно имаше по-силен вкус, отколкото допусках.
— Я чакай — намеси се Тефт. — Ти си сложил фъшкия в супата на върховния принц Садеас?
— Е, да. Всъщност, пуснах и в хляба. И в гарнитурата за пържолите. И направих лютеничка за намаслените му гарами. Така открих, че чулската фъшкия има множество приложения.
Тефт се разсмя. Смехът му отекна. Катурна се на една страна и продължи да се превива от смях, та чак Каладин се разтревожи да не падне в пропастта.
— Рогоядецо! — най-сетне успя да продума Тефт. — Дължа ти питие.
Скалата се подсмихна. Каладин се поразвесели и поклати глава. Изведнъж му се стори смислено.
— Какво? — попита Скалата, който явно беше забелязал изражението му.
— Точно това ни трябва — каза Каладин. — Това! Точно това ми липсваше.
Скалата позамълча.
— Фъшкия ли? Фъшкия ли ти трябва?
Тефт отново избухна в неудържим смях.
— Не — отговори Каладин. — Трябва ми… е, ще ти покажа. Но първо да изцедим сока от билката.
Едва бяха привършили първия сноп, а пръстите го боляха от изстискването.
— Ами ти, Каладин? — попита Скалата. — Разказах ти моята история. А ти ще ми разкажеш ли твоята? Как се сдоби с тези клейма на челото?
— Аха — обади се Тефт, докато бършеше очи. — Чия храна подправи ти?
— Не каза ли, че е забранено да се пита за миналото на мостовия — отговори Каладин.
— Синко, ти накара Скалата да сподели. Значи е съвсем честно.
— Тоест, ако аз разкажа моята история, и ти ще разкажеш твоята?
Тефт веднага се начумери.
— Гледай сега, няма да…
— Убих човек — каза Каладин.
Това накара Тефт да млъкне. Скалата вдигна глава. Каладин забеляза, че Сил гледа с интерес. Това беше необичайно за нея; друг път вниманието й бързо се отклонява.
— Убил си човек? — попита Скалата. — И след това те направиха роб? Не е ли наказанието за убийство смърт?
— Не беше убийство — тихо отговори Каладин и се замисли за парцаливия старец в робската кола, който му задаваше същите въпроси. — Всъщност получих благодарностите на някой много важен.
Той замълча.
— И? — накрая попита Тефт.
— И… — продума Каладин, загледан в едно от растенията. На запад луната Номон залязваше, а на изток се издигаше малкият зелен диск на последната луна Мишим. — И се оказва, че светлооките не отвръщат особено добре, когато отказваш даровете им.
Другите чакаха още, но Каладин се умълча и продължи да работи. Изненада се колко е болезнено връщането към тези събития в армията на Амарам.
Тефт и Скалата като че ли доловиха настроението му или пък прецениха, че казаното е достатъчно — и двамата се върнаха към работата си и не го закачаха повече.
24
Галерията с картите
„Нито едно от тях не намалява верността на нещата, които ти пиша тук.“
Кралската галерия с картите беше едновременно красива и практична. Просторната сводеста сграда от камък беше изработена с Превръщател. Гладките й стени се сливаха със скалистата земя. Приличаше на грамаден самун тайленски хляб. Големите оберлихти пропущаха слънчева светлина, която огряваше хубави редици шистокори.
Далинар мина край една от тях — чак до раменете му се извисяваха усукани пипала в розово, ярко зелено и синьо. Покритите с дебела твърда кора растения нямаха същински стволове и листа. Само пипалата им се вееха като разноцветна коса. Иначе шистокорът приличаше повече на скала, отколкото на растение. Все пак, учените казваха, че трябва да е растение заради развитието си и заради протягането на пипалата по посока на светлината.
И хората правеха така. Някога, помисли Далинар.
Върховният принц Роион стоеше пред една от картите с ръце зад гърба. Многочислената му свита се беше струпала в другия край на галерията. Роион беше висок светлокож мъж с тъмна добре подрязана брада. Косата му редееше на темето. Като повечето мъже носеше къса отворена горна дреха, под която се виждаше ризата му. Червената тъкан надзърташе над яката.