До него имаше доста отметки, но малко от тях бяха нови.
— Някои говорят, че Тоягата е загубил хъс — рече Роион. Внимаваше да не обиди Далинар открито, ала все пак отиде по-далеч, отколкото по-рано би дръзнал. Вестта за поведението на Далинар в казармата се беше разпространила.
Далинар се насили да запази спокойствие.
— Роион, не можем да продължаваме да приемаме тази война като игра.
— Всяка война е игра. Най-великата игра, в която загубата е смърт, а печалбата е истинско богатство! За такъв живот съществуват мъжете. Да се борят, да убиват, да побеждават. — Той цитираше Слънцетворящия, последният алетски крал, обединил върховните принцове. Някога Гавилар тачеше името му.
— Може би. Но какъв е смисълът? Бием се да спечелим Мечове, после ги използваме, за да се бием още и да вземем повече мечове. Това е кръг, ние се въртим ли, въртим. Гоним опашките си, за да станем по-добри в гоненето на опашките си.
— Ние се сражаваме, за да се подготвим за отвоюването на небесата и връщането на онова, което ни принадлежи.
— Хората могат да се подготвят и без да ходят на война, и могат да ходят на война, която не е безсмислена. Не винаги е било, както е сега. Имало е времена, когато нашите войни са означавали нещо.
Роион се позачуди.
— Почти ме караш да вярвам в слуховете, Далинар. Говори се, че си загубил вкус за битките, че вече нямаш воля да се сражаваш. — Пак погледна Далинар. — Някои казват, че е време да абдикираш в полза на сина си.
— Слуховете са грешни — тросна се Далинар.
— Тоест…
— Грешни са — твърдо продължи Далинар, — ако твърдят, че вече не ме е грижа. — Той отново докосна картата и прокара пръсти по гладкия пергамент. — Грижа ме е, Роион. Дълбоко. За хората. За моя племенник. За бъдещето на тази война. И затова предлагам отсега нататък да следваме нападателен курс.
— Е, струва ми се, че е добре това да се чуе.
Обедини ги…
— Искам да опитаме с теб съвместен щурм на плато — каза Далинар.
— Какво?
— Искам двамата да координираме усилията си и да нападнем едновременно, да действаме заедно.
— Че защо бихме искали да направим подобно нещо?
— Можем да увеличим възможностите си за вземане на скъпоценни ядра.
— Ако по-голямата численост на войниците означаваше увеличаване на тези възможности, просто щях да доведа повече от собствените си войски. Платата са прекалено малки за разгръщане на многобройна армия и мобилността е по-важна от чистите числа.
Имаше основание; на равнините повече не значеше непременно по-добре. Ограничените пространства и необходимият бърз марш към полесражението значително измениха военното дело. Точната численост на изискваните войски зависеше от размера на платото и от личната военна философия на върховния принц.
— Съвместната работа няма да значи просто изкарване на повече войници — поясни Далинар. — Армията на всеки от върховните принцове има различни силни страни. Аз съм прочут с тежката си пехота; ти имаш най-добрите стрелци с лък. Садеас разполага с най-бързите мостове. Работим ли заедно, можем да изпробваме нови тактики. Похабяваме твърде много усилия, за да стигнем бързо до платата. Ако не сме толкова припрени, ако не се състезаваме помежду си, може би ще сме в състояние да обкръжим платото. Можем да позволим на паршендите да пристигнат първи и после да ги нападнем по нашите условия, а не по техните.
Роион се умълча. Далинар в продължение на дни беше обсъждал с генералите си възможността за съвместно нападение. Като че ли щеше да се окаже с явни предимства, но нямаше как да знаят със сигурност, докато някой от другите принцове не опиташе заедно с него.
Всъщност Роион като че ли обмисляше предложението.
— Кой взима скъпоценното ядро?
— Делим богатството по равно — отговори Далинар.
— А ако спечелим Вълшебен меч?
— Който го спечели, ще го вземе, очевидно е.
— И най-вероятно това ще си ти — навъсено рече Роион. — Понеже и ти, и синът ти вече сте Броненосци.
Ето каква беше най-голямата трудност с Вълшебните мечове и Броните — почти нямаше вероятност да ги спечелиш, ако вече не притежаваш свои. Всъщност, често се оказваше недостатъчно да имаш само Броня или само Меч. Садеас се беше изправял срещу паршендски Броненосци на бойното поле и винаги биваше принуден да отстъпи, за да не загине.