Красив. Като произведение на изкуството. Сен никога не беше срещал Броненосец, но веднага разбра какво вижда. Как въобще би могъл да вземе прост светлоок офицер с броня за едно от тези величествени създания.
Не твърдеше ли Далет, че на това бойно поле няма да има Броненосци? Далет припряно се изправи и извика на хората да се строят. Сен просто си остана на мястото. Не можеше да се изправи, не и с тази рана на крака.
Главата му се въртеше. Колко кръв беше загубил? Едва можеше да мисли.
Както и да е, не можеше да се бие. С такива неща не се биеш. Слънцето тъмнееше пред тази броня. А този великолепен, съвършен извит меч. Сякаш… сякаш Всемогъщият беше добил форма и ходеше по бойното поле.
И защо да искаш да се сразяваш с Всемогъщия?
Сен затвори очи.
2
Честта умря
„Десет ордена. Ние бяхме обичани, някога. Защо ни изостави, Всемогъщи! Броня за душата ми, къде отиде?“
Стомахът на Каладин изкъркори, когато той се пресегна между дъските и взе купата с помия. Издърпа малката купа — по-скоро чаша — между дъските, подуши я, после се смръщи, а фургонът-клетка продължи да се клатушка. Мръсносивата помия беше от преварено зърно от талев и в кашата тук-там плуваха втвърдени остатъци от вчерашната храна.
Колкото и да беше противно, това беше всичко, което можеше да получи. Започна да се храни, провесил крака навън, и да наблюдава изнизващия се пейзаж. Останалите роби в неговата клетка стискаха купите си и ги пазеха от страх някой да не им ги открадне. Един от тях беше опитал да открадне храната на Каладин на първия ден. Той едва не му счупи ръката. Сега никой не го закачаше.
Това го устройваше напълно.
Хранеше се с пръсти и не го беше грижа за мръсотията. Престана да я забелязва още преди месеци. Ненавиждаше у себе си усещането за параноя, същата, каквато проявяваха другите. Ала как не би имал такова усещане след осемте месеца побои, лишения и жестокости?
Пребори я. Той нямаше да стане като тях. Дори ако се откажеше от всичко друго — дори ако му отнемеха всичко друго, дори когато вече нямаше надежда за бягство. Щеше да се държи за това. Беше роб. Но не беше нужно да мисли като роб.
Бързо привърши с помията. Някъде наблизо един от другите роби започна слабо да кашля. Във фургона бяха десетима роби, всичките мъже, с рехави бради и мръсни. Имаше три фургона в техния керван през Ничиите хълмове.
На хоризонта слънцето блестеше в червеникавобяло, като най-нажежената част на ковашкия огън. Осветяваше наобиколилите го облаци с пръски цвят като безгрижно нахвърляна по платното боя. На една могилка наблизо някаква фигурка се носеше около растенията, танцуваше като пърхащо насекомо. Беше безформена, почти прозрачна. Вятърните духчета бяха пакостливи и имаха привичката да стоят, където не са желани. Каладин се надяваше, че на това духче му е доскучало и си е отишло, но когато опита да хвърли настрани дървената купа, откри, че е залепнала за пръстите му.
Вятърното духче се разсмя и прелетя наблизо — просто безформена ивица светлина. Той изруга и задърпа купата. Вятърните духчета често си правеха такива шеги. Задърпа купата и тя най-сетне се отдели. С ръмжене я захвърли към един от другите роби. Човекът бързо започна да облизва остатъците.
— Ей — прошепна някакъв глас. Каладин погледна натам. Един тъмнокож роб с мръсна коса пълзеше към него, кротко, сякаш очакваше Каладин да е ядосан.
— Ти не си като другите. — Черните очи на роба се преместиха нагоре, към челото на Каладин, където имаше три клейма. Първите две съставляваха двойка глифи и ги беше получил преди осем месеца, в последния си ден в лагера на амарамовата армия. Третото беше прясно, сложил го беше последният му господар. Този глиф гласеше Шаш. Опасен.
Робът държеше ръката си скрита под дрипите. Нож? Не, това беше абсурдно. Никой роб не можеше да притежава скрито оръжие; листата в пояса на Каладин бяха най-многото, което човек можеше да постигне. Но старите инстинкти изчезваха трудно и затова Каладин наблюдаваше ръката.