— Сигурен съм, че можем да решим нещо по-справедливо — най-сетне каза Далинар. Досега се надяваше да може да даде Броня и Меч на Ренарин, ако спечелеше отново.
— Убеден съм — скептично отвърна Роион.
Далинар пое дъх. Трябваше да е по-дързък.
— А ако ги предложа на теб?
— Моля?
— Опитваме съвместно нападение. Ако спечеля Меч или Броня, ти ще вземеш първите. Но вторите ще задържа.
Роион зяпна.
— Наистина ли би го направил?
— Кълна се в честта си, Роион.
— Добре, в твоята дума никой не би се усъмнил. Но можеш ли да ме виниш, че съм предпазлив?
— Защо?
— Аз съм върховен принц, Далинар. Вярно, че княжеството ми е най-малкото, но сам съм си господар. Не искам да се окажа подчинен на някой по-голям.
Ти вече си станал част от нещо по-голямо, гневно помисли Далинар. Това стана в мига, когато се закле във вярност на Гавилар. Роион и другите принцове не спазваха обещанията си.
— Нашето кралство може да е много повече, отколкото е сега, Роион.
— Може. Но може и аз да съм доволен от това, което имам. Както и да е, предложението ти е интересно. Ще трябва да го обмисля по-добре.
— Чудесно — каза Далинар, но инстинктите му говореха, че Роион ще отклони предложението. Принцът бе прекалено подозрителен. Върховните принцове едва се доверяваха един на друг и без залогът да са Броня и Меч.
— Ще те видя ли на празненството тази вечер? — попита Роион.
— Защо не? — отвърна Далинар с въздишка.
— Е, гадателите казват, че може да има буря довечера, нали разбираш…
— Ще бъда там — твърдо отвърна Далинар.
— Да, разбира се — подсмихна се Роион. — Няма причина да не дойдеш. — Отново се усмихна на Далинар и се оттегли, последван от адютантите си.
Далинар въздъхна и заразглежда Първичната карта, докато премисляше срещата и нейното значение. Остана дълго пред картата, загледан в Равнините като някакъв бог. Платата приличаха на нагъсто разположени острови или на грамаден витраж с неравни парчета стъкло. За кой ли път Далинар изпита чувството, че би могъл да забележи порядък в разположението на платата. Видеше ли повече от тях, вероятно щеше да успее. Какво означаваше порядъкът, в случай че наистина го има?
Всички останали бяха толкова загрижени да изглеждат силни, да се самодоказват. Мигар само той виждаше колко лекомислено е това? Сила заради самата сила? Каква полза от силата, ако не правиш нищо с нея?
Някога Алеткар е бил светлина, помисли Далинар. Така твърди книгата на Гавилар, това ми показват виденията. Нохадон е бил крал на Алеткар много отдавна. В епохата преди оттеглянето на Вестителите.
Далинар почти я виждаше. Тайната. Тайната, която така вълнуваше Гавилар в месеците преди смъртта му. Само ако можеше да се протегне още малко, Далинар щеше да я разбере. Да види целта в живота на хората. И най-сетне да знае.
Нали тъкмо това правеше през последните шест години. Да улавя, да се протяга, да стига малко по-далеч. А колкото по-далеч стигаше, толкова по-далечни сякаш ставаха отговорите.
Адолин пристъпи в Галерията с картите. Баща му още беше тук, сам. Отдалеч го наблюдаваха двама сини гвардейци. Роион не се виждаше никъде.
Адолин приближи бавно. Далинар отново имаше така честия напоследък отсъстващ поглед. Дори и да не преживяваше някой от своите епизоди, той не беше изцяло тук. Не и както присъстваше по-рано.
— Татко? — продума Адолин и пристъпи към Далинар.
— Здравей, Адолин.
— Как беше срещата с Роион? — попита Адолин и се помъчи да звучи бодро.
— Разочароващо. Оказва се, че съм много по-слаб в дипломацията, отколкото бях някога във войната.
— Няма изгода от мира.
— Всички това казват. Ала някога ние сме живели в мир и, изглежда, сме се справяли добре. Даже по-добре.
— Мир не е имало от времето на Селенията на Покоя — незабавно отвърна Адолин. — Човешкият живот на Рошар е борба. — Това беше от Аргументите.
Далинар поразвеселен се обърна към Адолин.
— Цитираш ми от писанието? Ти?
Адолин сви рамене и се почувства глупаво.
— Е, как да кажа, Малаша е доста религиозна и затова по-рано днес слушах…