Далинар застина, като че някой му беше ударил плесница.
— Татко, ти не си добре — продължи Адолин. Част от него осъзнаваше, че отива твърде далеч, че говори твърде високо. Въпреки това думите излязоха. — Трябва да стъпваме на пръсти! Ти трябва да престанеш да даваш все по-ирационални обяснения за своите пристъпи! Знам, че е трудно да го приемеш, ала понякога хората остаряват. Понякога умът им престава да работи правилно.
Не знам какво не е наред. Може да е вината ти за смъртта на Гавилар. Онази книга, Кодексът, виденията — може да са опит за бягство, за възмездие, за нещо друго. Това, което виждаш, не е истинско. Сега животът ти е опит за осмисляне, опит да се престориш, че това, което се случва, не се случва. Но аз по-скоро ще ида в самата Преизподня, отколкото да те оставя да завлечеш целия ни дом с тебе, без да ти кажа какво мисля!
Младежът направо изкрещя последното. Думите му отекнаха в просторното помещение и Адолин осъзна, че се е разтреперил. Никога, през целия си живот, не беше говорил така на баща си.
— Да не мислиш, че не съм се питал за тези неща? — отвърна Далинар. Гласът му беше студен, а погледът — твърд. — Десетки пъти съм обмислял всяко от нещата, които ти каза сега.
— Значи може би е необходимо да ги обмислиш още няколко пъти.
— Аз трябва да си вярвам. Виденията опитват да ми покажат нещо важно. Не мога да го докажа или да обясня защо знам, че е така. Но това е истината.
— Естествено, че мислиш така — раздразнено рече Адолин. — Не разбираш ли? Точно така би трябвало да се чувстваш. Хората много ги бива да виждат каквото им се ще! Погледни краля. Привиждат му се убийци във всяка сянка, а един износен ремък се превръща в засукан заговор за отнемането на живота му.
Далинар отново се умълча.
— Понякога простите отговори са правилните, татко! Ремъкът на краля просто се е износил. А ти… ти виждаш неща, които ги няма. Съжалявам.
Двамата се гледаха. Адолин не отмести очи. Нямаше да го направи.
Далинар най-сетне се извърна.
— Остави ме, моля те.
— Добре. Чудесно. Но искам да си помислиш за това. Искам да…
— Адолин. Върви си.
Адолин стисна зъби, но се обърна и си тръгна. Това трябвате да се каже, помисли той и излезе от галерията.
Ала не се почувства по-добре от това, че му се наложи точно той да го каже.
25
Убиецът
— Не е добро туй, което правят — каза жената. — Не е добро да режеш хората, та да видиш какво е турил вътре Всемогъщият и го е скрил, защото тъй трябва.
Кал застина в уличката между две от къщите в Огнекамък. Над него небето беше бледо; известно време щеше да е зима. Наближаваше Дъждовният сезон и бурите бяха по-редки. Засега беше прекалено студено и растенията не можеха да се насладят на този отдих; скалните пъпки прекарваха зимните седмици свити в черупките си. Повечето създания изпадаха в зимен сън в очакване на завръщането на топлината. За щастие сезоните траеха само по няколко седмици. Непредсказуемост. Така вървеше светът. Стабилност имаше едва след смъртта. Поне така учеха ардентите.
Кал беше облечен в дебело подплатено палто от влакна от брешово дърво. Тъканта беше остра, но топла. Боядисана беше в тъмнокафяво. Кал беше вдигнал качулката и пъхнал ръце в джобовете. Вдясно от него беше пекарната — семейството спеше в триъгълната ниска задна част, а отпред беше дюкянът. Отляво беше една от кръчмите, където през зимните седмици изобилно се лееха лависово пиво и мътна бира.
Недалеч чуваше бърборенето на двете жени, но не можеше да ги види.
— Знаеш, че окраде стария градоначалник — тихо каза едната жена. — Цяла купа сфери. Лекарят казва, че са му подарени, ама само той е бил там, когато умря градоначалникът.
— Чувам, че има документ — отговори първият глас.
— Няколко глифи. Не е свястно завещание. И чия ръка написа глифите? На самия лекар. Не е прилично градоначалникът да си няма там жена за писар. Казвам ти аз. Не е добро туй, дето го правят.
Кал стисна зъби. Изкушаваше се да излезе напред, та жените да разберат, че ги е чул. Ала баща му не би одобрил. Лирин не искаше да предизвиква спорове и неудобства.