Но това беше баща му. Затова Кал излезе от алеята и мина право пред нана Терит и нана Релина, които клюкарстваха пред пекарната. Терит беше съпругата на пекаря, дебела жена с тъмна къдрава коса. Тя тъкмо разтягаше следващата клюка. Кал я изгледа остро и остана доволен от мигновеното неудобство в кафевите й очи.
Кал прекоси площада, като внимаваше за поледица. Зад него вратата на пекарната се затръшна — двете жени се бяха скрили вътре.
Доволството му не трая дълго. Защо хората все говореха такива неща за баща му? Казваха, че е нездрав и противоестествен, ала търчаха да си купуват глифогадания и талисмани от пътуващите аптекари или търговци на реликви. Всемогъщият да се смили над оня, който всъщност правеше нещо полезно и им помагаше!
Все още ядосан, Кал свърна на няколко пъти и отиде при майка си. Тя се беше качила на една стълба до стената на кметството и внимателно чистеше стряхата. Хесина беше висока и обикновено прибираше косите си на опашка, а главата си покриваше с кърпа. Днес носеше и плетена шапка. Дългото й кафяво палто приличаше на това на Кал. Под него едва се подаваха сините й поли.
Предмет на вниманието й бяха приличните на ледени висулки каменни образувания по ръбовете на покрива. С бурите се лееха дъждове, дъждовете носеха крем. Ако не го почистиш, кремът се втвърдяваше като камък. Сградата обрастваше със сталактити, образувани бавно от дъждовната вода по стрехите. Трябваше да се чистят редовно, в противен случай покривът можеше да пропадне от тежестта им.
Хесина забеляза Кал и му се усмихна. Страните й бяха поруменели от студа. Тя имаше тясно лице, дръзка брадичка и плътни устни. Беше хубава. Поне Кал смяташе така. Със сигурност беше по-хубава от жената на пекаря.
— Татко ти вече те освободи от уроците?
— Всички мразят татко — избъбри Кал.
Майка му се върна към работата си.
— Каладин, ти си на тринадесет години. Достатъчно голям си да знаеш, че не бива да приказваш такива глупости.
— Вярно е — заинати се той. — Ей сега чух някакви жени да говорят. Казаха, че татко е откраднал сферите от Сиятелния господар Уистиоу. Казват, че на татко му харесва да реже хора и да прави неща, дето не са естествени.
— Които не са естествени.
— Защо не мога да говоря като всички останали?
— Защото те не говорят правилно.
— За нана Терит си е съвсем правилно.
— А ти какво мислиш за нея?
Кал се поколеба.
— Тя е невежа. И обича да клюкарства за неща, за които нищо не знае.
— Добре тогава. Ако искаш да й подражаваш, аз очевидно не мога да намеря възражения срещу това да се поупражняваш.
Кал се намуси; човек трябваше да внимава, когато говори с Хесина; тя обичаше да извърта думите. Той се облегна на стената и загледа как дъхът му излиза на клъбца. Може би по-различна тактика щеше да свърши работа.
— Майко, защо хората мразят татко?
— Не го мразят — отвърна Хесина. Но спокойният тон на въпроса я накара да продължи. — Ала наистина се чувстват неудобно от него.
— Защо?
— Защото някои хора се боят от знанието. Баща ти е учен мъж; знае неща, които другите не могат да разберат. Значи тези неща би трябвало да са тъмни и тайнствени.
— Но не ги е страх от продавачите на реликви и от глифогадателите.
— Тях можеш да ги разбереш — спокойно отвърна майка му. — Изгаряш глифогаданието пред дома си и то пропъжда злото. Лесно е. А баща ти не дава на хората разни отвари. Настоява да пазят леглото, да пият вода, да приемат някакво противно лекарство и да промиват раните си всеки ден. А това е трудно. Хората по-скоро биха оставили всичко в ръцете на съдбата.
Кал обмисли думите й.
— Според мен го мразят, защото твърде често той не успява.
— Ето ти сега. Ако глифогаданието не успее, можеш да отдадеш това на волята на Всемогъщия. Ако баща ти не успее, грешката е негова. Или поне такова е разбирането. — Хесина продължи да работи, по земята около нея падаха късчета камък. — Те никога няма да мразят баща ти истински. Той е твърде полезен. Но никога няма да бъде един от тях. Такава е цената на това да си лекар. Да имаш власт над живота на хората е неудобна отговорност.
— А ако аз не желая тази отговорност? Ако искам да бъда нещо обикновено като пекар или земеделец, или… — Или войник, добави той в ума си. Тайничко беше вземал тоягата няколко пъти и макар да не успя да повтори усещането от борбата с Йост, имаше нещо живително в това да държи оръжието. Нещо, което го привличаше и вълнуваше.