— Мисля, че би установил, че животът на пекарите и земеделците не е толкова за завиждане.
— Поне имат приятели.
— И ти имаш приятели. А Тиен?
— Тиен не ми е приятел, майко. Той ми е брат.
— О, а той не може да ти е и брат, и приятел?
Кал завъртя очи.
— Знаеш какво искам да кажа.
Хесина слезе от стълбата и го потупа по рамото.
— Да, знам. Съжалявам, че се пошегувах. Но ти се поставяш в трудно положение. Искаш да имаш приятели, ала наистина ли искаш да правиш като тях? Да изоставиш учението, за да се бъхтиш в полето? Да остарееш преждевременно, изнурен и сбръчкан от слънцето?
Кал не отговори.
— Онова, което другите имат, винаги изглежда по-хубаво от това, което ти имаш — рече майка му. — Донеси стълбата.
— Другите мислят, че татко е откраднал сферите. — Кал тикна ръце в джобовете си. — Мислят, че той е написал заповедта на господаря Уистиоу и е накарал стареца да я подпише, когато вече не е знаел какво прави.
Хесина замълча.
— Ненавиждам техните лъжи и глупости, това, че измислят разни неща за нас.
— Не го прави, Кал. Те са добри хора. В този случай просто повтарят каквото са чули. — Погледна към имението на градоначалника, разположено на хълма над града. Всеки път, щом Кал зърнеше господарската къща, усещаше, че трябва да отиде да говори с Ларал. След смъртта на баща й, гувернантката следеше как прекарва времето си. А тя не смяташе, че общуването с момчетата от града е уместно.
Съпругът на гувернантката, Милив, беше иконом на Уистиоу. Ако злостните слухове срещу семейството на Кал имаха общ източник, то той беше Милив. Той открай време не харесваше бащата на Кал. Е, скоро Милив нямаше да е от значение. Тези дни се очакваше пристигането на нов градоначалник.
— Майко, сферите само си стоят там и не служат за нищо, освен за светлина. Не може ли да похарчим част от тях, за да не се налага да идваш тук и да работиш?
— Харесва ми да работя — отговори майка му и продължи да чисти стрехата. — Прояснява ума.
— Не ми ли каза току-що, че на мен не би ми харесало да работя? Лицето ми щяло да се набръчка преждевременно или нещо също толкова поетично?
Хесина се разсмя.
— Умно момче.
— Замръзнало момче — промърмори треперещият Кал.
— Работя, защото така искам. Не можем да харчим тези пари — те са за твоето обучение — а аз да ходя на работа е по-добре, отколкото баща ти да се види принуден да изисква да му плащат за лечението.
— Може би щяха да ни уважават повече, ако плащаха.
— О, уважават ни. Не мисля, че проблемът е там. — Хесина погледна надолу към Кал. — Знаеш, че ние сме втори нан.
— Разбира се — отвърна Кал и сви рамене.
— Доказан млад лекар с подходящ ранг може да привлече вниманието на някое по-бедно аристократично семейство, което има нужда от пари и одобрение. В по-големите градове това се случва.
Кал пак хвърли поглед към имението.
— Затова така ме насърчаваше да играя с Ларал. Искаше да ме ожениш за нея, нали?
— Това беше една възможност — отговори майка му и се върна към работата си.
Честно казано, Кал не можеше да определи как се чувства от това. Последните няколко месеца бяха странни за него. Баща му го караше да учи, ала той тайно се упражняваше с тоягата. Два пътя. И двата примамливи. Кал обичаше да учи и очакваше с нетърпение да може да помага на хората, да превързва раните им, да ги лекува. В работата на баща си той виждаше истинско благородство.
Ала му се струваше, че ако може да се бие, ще върши нещо още по-благородно. Ще брани техните земи като великите светлооки герои. Така се чувстваше, когато държеше оръжие.
Два пътя. Противоположни в много отношения. Можеше да избере само един от тях.
Майка му продължаваше с почистването на стрехата и Кал с въздишка донесе още една стълба и инструменти от помещението със сечивата и се присъедини към нея. Беше висок за възрастта си, но все пак трябваше да се качи на по-горните стъпала. Забеляза, че майка му се усмихва, несъмнено доволна, че е отгледала такъв отзивчив юноша. Всъщност Кал искаше просто да чупи нещо.