Нима е възможно човек, пък бил той и светлоок, да притежава такова огромно богатство. Къде щеше да го дене? Имаше и хора. Десетки хора — возеха се в колите, вървяха пеш на групи. Имаше и десетина войници с блестящи гръдни брони и кожени поли. Този светлоок имаше дори собствена почетна гвардия.
Най-сетне процесията стигна отбивката за Огнекамък. Един мъж на кон поведе каретата и войниците към града, а повечето коли продължиха към господарската къща. Кал се вълнуваше все повече, докато каретата постепенно спря. Дали щеше да зърне истински светлоок герой? В града се говореше, че новият градоначалник ще е човек, издигнат от крал Гавилар или върховния принц Садеас заради отличната си служба във войните за обединението на Алеткар.
Каретата се обърна и вратичката й се оказа в лице с тълпата. Конете изпръхтяха и затъпкаха земята, а кочияшът скокна и пъргаво отвори вратичката. Мъж на средна възраст с посивяла брада излезе от каретата. Беше облечен във виолетова горна дреха с плисета и особена кройка — отпред къса до кръста, а отзад дълга. Под тази дреха мъжът носеше златна такама — дълга права пола до прасците.
Такама. Вече малцина носеха тези поли, но ветераните от града говореха, че едно време са били често срещано войнишко облекло. Кал не очакваше, че такамата толкова прилича на женска пола, но все пак беше добър знак. Самият Рошоне беше малко поостарял, малко позатлъстял за истински войник. Ала носеше меч.
Светлоокият гнусливо огледа тълпата, все едно беше хапнал нещо горчиво. Зад него надзърнаха още двама души. Теснолик младеж и възрастна жена със сплетени коси. Рошоне проучи тълпата, тръсна глава и се обърна да се прибере в каляската.
Кал се свъси. Нищо ли нямаше да каже? Останалите хора бяха изумени също като Кал; някои започнаха да си шушукат тревожно.
— Господарю Рошоне! — провикна се бащата на Кал.
Тълпата притихна. Светлоокият пак се огледа. Хората се свиха, а Кал откри, че се смалява под острия му взор.
— Кой говори? — поиска да узнае Рошоне. Гласът му беше нисък, баритонов.
Лирин пристъпи напред и вдигна ръка.
— Господарю. Приятно ли премина пътуването Ви? Моля, можем ли да Ви покажем града?
— Как се казваш?
— Лирин, Сиятелни господарю. Лекарят в Огнекамък.
— А, ти си онзи, който допусна старият Уистиоу да умре. — Лицето на Рошоне помръкна. — В известен смисъл е твоя вината да се озова в това жалко и злощастно кътче от кралството.
Той изсумтя, качи се обратно в каретата и затръшна вратичката. Само за миг кочияшът прибра стълбичката, върна се на мястото си и започна да обръща возилото.
Бащата на Кал бавно отпусна ръка. Гражданите веднага почнаха да бърборят, да клюкарстват за войниците, за каретата, за конете.
Кал приседна върху бурето. Е, помисли си той, можем да очакваме от един войник да е рязък, нали така? Героите от легендите не бяха неизменно вежливи. Някога старият Ярел му беше казал, че убиването на хора и сладките приказки не вървят винаги ръка за ръка.
Лирин се върна притеснен.
— Е? — обади се Хесина. Стараеше се да звучи бодро. — Как мислиш? Какво хвърлихме — кралица или тур?
— Нито едно от двете.
— Нима? А какво беше?
— Не съм сигурен — отвърна Лирин и погледна през рамо. — Чифт и тройка може би. Да се прибираме у дома.
Тиен неразбиращо се почеса по главата, но думите на Лирин натежаха в ума на Кал. В играта троши-врат тур беше три чифта. Кралицата пък беше две тройки. Първото беше чиста загуба, второто — чиста победа.
А чифт и тройка се наричаше „убиец“. Дали печелиш или губиш зависеше от другите ти хвърляния.
И, по-важното, от хвърлянията на всички останали играчи.
26
Тишина
„Преследван съм. Предполагам, от твоите приятели от Седемнадесетото Острие. Вярвам, че още са в заблуда, подведени от лъжливата диря, която им оставих. Така ще са по-щастливи. Съмнявам се, че имат и най-смътна представа какво да правят с мен, ако действително ме заловят.“
„Стоях в тъмната манастирска килия — четеше Литима, изправена пред катедрата с отворен пред нея том, — далечните й ъгли бяха обагрени в черно, светлината не стигаше дотам. Седнах на пода и се замислих за това тъмно, за това Невиждано. Не можех да знам със сигурност какво се крие в нощта. Подозирах, че има стени, груби и дебели, но можех ли да знам това, без да го видя? Когато всичко е скрито, на какво Истинско могат да разчитат хората?“