Литима — една от писарите на Далинар — беше висока и закръглена и носеше виолетова рокля, поръбена с жълто. Четеше на Далинар, който стоеше прав и гледаше картите по стената в дневната. Стаята беше обзаведена с красиви дървени мебели и фини килими, внос от Марат. Кристална гарафа със следобедното вино — оранжево, не упойващо — стоеше на висока масичка за сервиране в ъгъла и проблясваше в светлината на диамантените сфери в полилеите.
„Пламъци на свещи“ — продължи Литима. Откъсът беше от Пътят на кралете. Тя четеше от книгата на Гавилар. — „Десетки свещи горяха и умираха на лавицата пред мен. Всяко мое дихание ги караше да потрепват. За тях аз бях грамадно чудовище, което плаши и руши. И все пак, приближах ли се твърде, те можеха да ме наранят. Невидимият ми дъх, потокът на живота, който течеше навътре и навън, можеше лесно да ги убие, ала пръстите ми не можеха да сторят същото, без в замяна да получат болка.“
Далинар разсеяно въртеше пръстена си с печата и размишляваше. Пръстенът беше сапфирен с изображение на двойката глифи на дома Колин. До Далинар стоеше Ренарин в куртка в синьо и сребристо, със златни възли на раменете, които обозначаваха, че е принц. Адолин не беше тук. Двамата с Далинар бяха предпазливи в отношенията си след спора в Галерията с картите.
„В един миг на тишина аз разбрах“ — прочете Литима. — „Тези пламъчета бяха като живота на хората. Толкова крехки. Толкова смъртоносни. Оставени сами на себе си, светеха и топлеха. Пуснати на воля, можеха да унищожат самите неща, които трябваше да осветяват. Огньове в зародиш, всеки носещ семето на разрухата, толкова мощно, че можеше да събори градове и да накара кралете да паднат на колене. В следващите години умът ми се връщаше към тази спокойна тиха вечер, когато се взирах в редиците живи светлинки. И разбрах. Да получиш вярност е да станеш като зареден със светлина скъпоценен камък, да получиш страховитото право да разрушиш не само себе си, а и всички, които са ти поверени.“
Литима замълча. Това беше краят на откъса.
— Благодаря, Сиятелна Литима. Достатъчно.
Жената почтително сведе глава. Подкани младата си ученичка от ъгъла на стаята и двете се оттеглиха, а книгата остана на катедрата.
Този откъс беше сред любимите на Далинар. Често се успокояваше, докато му го четяха. Някой друг знаеше и разбираше как се чувства той. Ала днес четенето не му донесе обичайния покой. Само му припомни доводите на Адолин. Самият Далинар беше обмислял всеки един от тях, но се потресе, когато ги чу от някого, комуто вярваше. Установи, че се е втренчил в картите — умалени копия на онези от Галерията. Кралският картограф Исасик Шулин ги беше пречертал за него.
А ако виденията на Далинар наистина бяха само фантазии? Често копнееше за славните дни от миналото на Алеткар. Дали виденията не бяха отговор на неговия ум, начин да си позволи да е герой, да обоснове сляпото преследване на целите му?
Обезпокоителна мисъл. Погледнато под друг ъгъл, тези призрачни заповеди да „обедини“ приличаха доста на думите на Йерокрацията преди пет века, когато църквата беше опитала да завладее света.
Далинар се извърна от картите и тръгна през стаята. Ботушите му потъваха в мекия килим. Твърде хубав килим. Далинар беше прекарал по-голямата част от живота си по военните лагери; спал беше в каруци, каменни казарми и палатки, побити здраво на подветрената страна на скалите. В сравнение с това, сегашното му жилище бе направо господарско имение. Чувстваше, че е способен с лекота да изхвърли тези прелести. Но какво би постигнал по този начин?
Спря пред катедрата и прокара пръсти по дебелите страници, изпълнени с редове с лилаво мастило. Не можеше да прочете думите, но можеше почти да ги почувства — излъчваха се от страницата като Светлина от сфера. Дали думите в тази книга не бяха причината за неговите проблеми? Виденията започнаха няколко месеца след като за пръв път му четоха от нея.
Положи ръка на хладните, изписани с мастило, страници. Родината им беше напрегната почти до разпад, войната беше в застой, а той изведнъж се оказа запленен от същите идеали и митове, които доведоха до падението на неговия брат. Сега алетите имаха нужда от Тоягата, не от стария уморен войник, който се забавлява с философии.
Гръм да удари всичко, рече си Далинар. Мислех, че съм разбрал това! Затвори подвързания с кожа том и гръбчето му изпука. Отнесе го до лавицата с книги и го върна на място.