— За съжаление — отговори Садеас и дръпна поводите на коня си. — Негово величество е много нетърпелив да получи отговорите на въпросите си и аз не мога да спра моето разследване, даже и заради щурм на плато. Трябва да разпитам няколко от твоите войници. Ще свърша това по пътя.
— Искаш да дойдеш с нас?
— Защо не? Няма да ви забавя. — Погледна чулите, които тъкмо тръгваха, повлекли масивните мостове. — Съмнявам се, че бих ви забавил повече, дори ако ми беше хрумнало да пълзя.
— Войниците ни трябва да се съсредоточат върху предстоящото сражение, Сиятелни господарю — каза Адолин. — Не трябва да бъдат разсейвани.
— Волята на краля трябва да се изпълнява — отвърна Садеас и вдигна рамене, без да си направи труда да погледне Адолин. — Налага ли се да представя кралската заповед? Сигурен съм, че не възнамерявате да ми попречите.
Далинар огледа своя някогашен приятел, взря се в очите му, опита се да проникне в душата му. Нямаше я типичната за Садеас усмивчица. Тя се появяваше обикновено, когато принцът беше доволен от развитието на някой свой кроеж. Дали не си даваше сметка, че Далинар умее да чете израженията на лицето му и затова криеше чувствата си?
— Не е нужно да представяш нищо, Садеас. Хората ми са на твое разположение. Ако ти трябва нещо, просто поискай. Адолин, с мен.
Далинар обърна Храбрец и препусна, за да стигне пред войската. Адолин неохотно го последва и Садеас остана назад с адютантите си.
Започна дългото препускане. Постоянните мостове тук бяха на Далинар, поддържани и охранявани от неговите войници и съгледвачи, свързващи контролирани от него плата. През цялото време Садеас се движеше близо до средата на колоната от две хиляди войници. От време на време пращаше по някой адютант да изтегли от строя един или друг войник.
Далинар умствено се подготвяше за битката. Говори с офицерите за разположението на платото, получи доклад къде по-точно чудовището е избрало да направи какавидата и прати напред съгледвачи да следят за идването на паршендите. Те носеха дълги пръти, за да се придвижват от плато на плато без мостове.
Войската на Далинар стигна края на постоянните мостове и трябваше да спре и да чака чулите. Грамадните машини бяха построени като обсадни кули, с огромни колела и бронирани страни, където войниците могат да ги бутат. Когато стигнеха до пропастта, разпрягаха добичетата, избутваха машината на ръка и с помощта на зъбчати колела спущаха моста. Когато мостът легнеше, машината се отключваше и издърпваше напред. Механизмът позволяваше заключване от другата страна, вдигане на моста, обръщане и впрягане на чулите.
Работата беше бавна. Далинар наблюдаваше от гърба на коня си прехвърлянето на първата пропаст и почукваше с пръсти по седлото от свинска кожа. Може би Телеб имаше право. Дали не можеха да използват по-леки и удобни за пренасяне мостове, за да се прехвърлят през първите пропасти, а само за последния щурм да се върнат към обсадните мостове?
Чаткането на подкови по скалата извести, че някой язди встрани от колоната. Далинар се обърна с очакването да види Адолин, ала съгледа Садеас.
Защо Садеас беше поискал да стане Върховен принц на Осведомяването и защо така упорито преследваше тази работа със скъсания ремък? Ако наистина беше решил да изгради някакви лъжливи намеци за вина на Далинар…
Виденията ми казаха да му вярвам, твърдо си рече Далинар. Но той вече не беше толкова уверен във виденията. Колко би дръзнал да заложи на тях?
— Войниците ти са напълно верни — отбеляза Садеас.
— Верността е първото, което войникът научава — отговори Далинар. — Бих се разтревожил, ако тези хора още не са се усъвършенствали в това.
Садеас въздъхна.
— Наистина, Далинар. Налага ли се винаги да си толкова видимо благочестив?
Далинар не отговори.
— Странно е как водачът влияе на хората си — продължи Садеас. — Толкова много от войниците са твои умалени копия. Възел от чувства, завит и стегнат до втвърдяване. Толкова сигурни в някои отношения и толкова несигурни в други.
Далинар стисна зъби. Що за игра играеш, Садеас?
Садеас с усмивка се приведе напред и заговори тихо.
— Толкова ти се иска да ми отвърнеш, нали? Дори когато бяхме млади, не търпеше някой да намекне, че си несигурен. По онова време недоволството ти често завършваше с една-две отсечени глави.