Мъжете се въртяха, викаха, ругаеха, разхлабваха мечовете в ножниците, проверяваха тетивите на лъковете. Усещаше напрежението им, нетърпението, примесено с вълнение. Сред войниците от земята започнаха да излизат духчета на очакването, прилични на дълги тесни знамена с един край, закрепен за скалата и друг — развяващ се на вятъра. Между тях извираха и малко духчета на страха.
— Готов ли си? — тихо попита Далинар. Вълнението се надигаше в него.
— Да — гласът на Адолин издаваше нетърпение.
— Никога не се оплакваш от начина, по който атакуваме — продължи Далинар, все още със затворени очи. — Никога не спориш с мен за това.
— Това е най-добрият начин. Войниците са и мои. Какъв е смисълът да сме Броненосци, ако не можем да поведем хората си в нападение?
Десетият удар на сърцето прозвуча в гърдите на Далинар. Колкото и шумно да беше наоколо, той винаги чуваше ударите, когато призоваваше своя Меч. Колкото по-бързо минаваха десетте удара, толкова по-скоро идваше Мечът. Следователно, колкото по-належаща беше нуждата, толкова по-скоро човек се оказваше въоръжен. Преднамерено ли беше това, или просто някакъв каприз на самия Меч?
Усети в ръката си познатата тежест на Заклеващия.
— Напред — рече Далинар и рязко отвори очи. Двамата с Адолин едновременно пуснаха забралата на шлемовете си. Докато се затваряха и ставаха прозрачни, шлемовете изпуснаха Светлина. Двамата изскочиха иззад грамадния мост — по един Броненосец от всяка страна, синя и сива фигура.
Силата от Бронята пулсираше в Далинар, когато той се понесе през скалистата земя. Ръцете му се надигаха съгласувано с краката. Незабавно долетя вълната от стрели, пуснати от приклекналите от другата страна на пропастта паршенди. Далинар вдигна ръка пред визьора на шлема си, когато пред него се разделиха няколко стрели, одраскаха метала на бронята му и някои се пречупиха. Сякаш тичаше срещу бурята.
Чу как вдясно от него Адолин надава боен вик, а шлемът приглушава гласа му. Когато стигнаха ръба на пропастта, Далинар свали ръка, макар че стрелите не спираха да валят. Трябваше да прецени как да скочи. Бездната беше само на стъпка пред него. Щом достигна ръба, Бронята му вля сили.
Скочи.
За миг се понесе над мастиленочерната пропаст, плащът му се вееше, стрелите изпълниха въздуха наоколо. Спомни си как летеше Сияйният рицар от видението му. Но сега не се случваше нищо мистично. Просто подсилен от Вълшебната броня скок. Далинар прехвърли пропастта и се стовари на земята от другата страна. Същевременно замахна надолу и настрани с меча и с един удар покоси трима паршенди.
Очите им изгоряха и почерняха. Когато телата им рухнаха, от тях почна да се издига дим. Далинар замахна отново. Отсечени с Меча, късчета от броните и оръжията се понесоха из въздуха, където до преди малко свистяха стрелите. Както винаги, Мечът режеше всичко неживо, ала помътняваше и сякаш чезнеше в мъгла, докоснеше ли жива плът.
Заради това и заради лекотата, с която Вълшебният меч прерязваше стомана, понякога Далинар имаше чувството, че държи оръжие от чист дим. Докато беше в движение, то не се запъваше в пукнатини, нито пък плътността на предмета можеше да го спре.
Далинар се завъртя и отново донесе смърт. Мечът му поразяваше самата душа и паршендите падаха мъртви на земята. После Далинар ритна и запрати един труп в лицата на застаналите наблизо противници. Още няколко ритника и телата се разлетяха — с добавената от Бронята сила можеше да запрати всеки труп на разстояние от тридесетина стъпки. Така прочисти земята наоколо, за да застане по-добре.
Недалеч от него се приземи и Адолин, завъртя се и зае Вятърна позиция. Адолин налетя с рамо в група стрелци, отхвърли ги назад. Няколко паднаха в бездната. Адолин хвана меча си с две ръце и, също като Далинар, нанесе начален удар и порази шестима противници.
Паршендите пееха. Много от тях имаха бради, в които проблясваха необработени камъни. В бой паршендите винаги пееха. Песента се смени, когато захвърлиха лъковете, измъкнаха брадви, мечове и боздугани и се хвърлиха срещу двамата Броненосци.
Далинар застана на подходящо разстояние от Адолин, като така позволи на младежа да покрива слепите места, без да се приближава прекалено. Двамата все още се биеха близо до ръба на пропастта, посичаха паршендите, които се мъчеха отчаяно да ги надвият заради численото си превъзходство и да ги изтласкат назад. Сега беше най-подходящият момент да победят Броненосците. Далинар и Адолин бяха сами, без почетната гвардия. А падането от такава голяма височина със сигурност би погубило дори човек в Броня.