Навремето Каладин не би помислил, че това са много пари. Сега му се стори цяло състояние. Въпреки това се поколеба.
— Би трябвало да ви разоблича. Заради вас загиват хора.
— Не, не загиват заради мен. Върховните принцове имат повече от достатъчно пари да ни плащат, като имаме предвид какво печелят на платата. Когато имат нужда, снабдяваме ги със сок. Ако ни разобличиш, само ще позволиш на чудовища като Садеас да спестят някоя и друга пара!
Аптекарят се потеше. Каладин заплашваше да погуби цялата му търговия в Пустите равнини. А от противовъзпалителния сок се печелеха толкова пари, че това можеше да стане много опасно. За запазването на такава тайна хората убиваха.
— Напълни моя джоб или господарските — отговори Каладин. — Не мога да споря с такава логика. — Върна бутилката на тезгяха. — Приемам сделката, ако добавите и още превръзки.
— Отлично — отвърна с облекчение аптекарят. — Но стой далеч от билките. Изненадан съм, че си намерил от тях наоколо. Работниците ми изпитват все по-големи трудности.
Тях не ги води вятърно духче, помисли Каладин.
— Защо тогава искате да ме обезкуражите? Мога да набавя още сок.
— Да, добре. Обаче…
— Обаче е по-евтино, ако го правите сам — вметна Каладин и се приведе по-близо. — Но така оставяте ясна следа. Доставям сок срещу една небесна марка. Ако светлооките някога узнаят какво правят аптекарите, можете да отговорите, че нищо не знаете — знаете само, че някакъв мостови продава сок, а Вие го препродавате на армията с разумна надценка.
Това като че ли се хареса на стареца.
— Е, може би няма да питам откъде си го взел. Твоя работа, млади човече. Наистина е твоя работа…
Аптекарят провлече нозе към задната част на магазина и се върна с кутия превръзки. Каладин я взе и излезе от аптеката, без да каже и дума.
— Не се ли притесняваш? — попита Сил, летяща до главата му в следобедната светлина. — Ако Газ открие какво правиш, може да си навлечеш беля.
— Какво повече могат да ми направят? — рече Каладин. — Съмнявам се, че биха приели това като престъпление, заслужаващо връзване.
Сил погледна назад и се превърна в облаче със смътен намек за женски очертания.
— Не мога да определя дали това е нечестно.
— Не е нечестно. Това е сделка. — Каладин се свъси. — Лависовото зърно се продава по същия начин. Отглежда се от земеделците и се продава на нищожна цена на търговци, които го карат в градовете и го продават на други търговци, които на свой ред го продават на хората за четири или пет пъти повече от първоначалната цена.
— Защо тогава се притесняваш? — попита Сил и се свъси, когато се разминаха с отряд войници. Един от войниците метна костилката на палов плод по главата на Каладин. Другарите му се разсмяха.
Каладин потри слепоочието си.
— Все още имам някакви странни задръжки да вземам пари за лекарските грижи заради баща ми.
— Като че ли е бил много щедър човек.
— Въпреки всичко, което му причини това.
Разбира се, по някакъв начин Каладин беше същият. В първите робски дни той правеше едва ли не всичко, за да има възможността да върви необезпокояван, както правеше сега. Периметърът на лагера беше охраняван, но щом можа да вкара билките, вероятно щеше да успее да намери начин да се прокрадне навън.
С небесната марка дори разполагаше с пари в помощ на бягството. Да, имаше робско клеймо, но с малко бърза, макар и болезнена, работа с ножа би могъл да го превърне в „боен белег“. Говореше и се биеше като войник, затова белегът щеше да изглежда приемливо. Щяха да го вземат за дезертьор, но можеше да го преживее.
Такъв беше планът му през последните месеци в робство, но не разполагаше със средства. Трябваха пари, за да стигне достатъчно далеч от областта, където вероятно описанието му беше разпространено. Пари, за да вземе жилище в западналите квартали на някой град — място, където никой да не задава въпроси — за времето, докато самопричинената рана зарасне.
Освен това, винаги имаше и други. Затова той оставаше, опитваше да изведе възможно най-много хора. Проваляше се всеки път. А сега пак го правеше.