— Каладин? — обади се откъм рамото му Сил. — Изглеждаш много сериозен. Какво мислиш?
— Питам се трябва ли да избягам. Да избягам от проклетия лагер и да намеря нов живот.
Сил помълча.
— Тук животът е тежък — продума тя накрая. — Не знам дали някой би могъл да те вини.
Скалата би могъл, помисли Каладин. И Тефт. Те работиха за добиването на сока от кратунковата билка. Не знаеха колко струва; смятаха, че отива само за лечението на ранените. Избягаше ли, щеше да ги предаде. Щеше да изостави мостовите.
Я се разкарай, глупак такъв, сам се наруга той. Няма да спасиш мостовите. Както не спаси Тиен. Трябва да избягаш.
— И после какво? — прошепна той.
Сил се обърна към него.
— Моля?
Каква полза, ако избяга? Ще прекара остатъка от живота си в низините на някой скапан град, като работи за нищожни пари. Не.
Не би могъл да ги изостави. Както не беше способен да изостави никого, за когото мислеше, че се нуждае от него. Трябваше да ги защити. Трябваше.
Заради Тиен. И за да запази разсъдъка си.
— В пропастта — рече Газ и плюна настрани. Храчката беше черна от листата ямма, които сержантът дъвчеше.
— Какво?
Когато се върна след продажбата на сока, Каладин завари Газ. Той беше променил задачата на Мост Четири. Заради пробега с моста предния ден, отрядът не беше на смяна. Трябваше да отидат при ковача на Садеас и да помагат за вдигането на железните слитъци и другите материали.
Звучеше трудно, но всъщност беше сред най-лесните задачи за мостовите. Ковачите бяха убедени, че не им трябва допълнителна работна ръка. Или пък допускаха, че несръчните мостови само ще им се пречкат. В ковачницата обикновено мостовите работеха само няколко часа от смяната, а през останалото време се излежаваха.
Газ стоеше до Каладин в светлината на ранното следобедно слънце.
— Разбираш ли — рече Газ, — онзи ден ти ме накара да се позамисля. Никой не го е грижа, ако Мост Четири получава несправедливо разпределение на работата. Всички мразят работата в пропастта. Прецених, че не ти пука от това.
— Колко ти платиха? — попита Каладин и пристъпи по-близо до сержанта.
— Проклет да си — отговори Газ и пак плю. — Другите ви ненавиждат. Добре ще е за твоя отряд да покаже, че плаща за стореното от вас.
— За това, че оцеляхме?
Газ вдигна рамене.
— Всеки знае, че нарушихте правилата с донасянето на ранените. Ако и другите постъпят като вас, всички казарми ще се напълнят с ранени преди да е изтекла подветрената част от месеца!
— Те са хора, Газ. Ако не „пълним казармите“ с ранени, то е, защото ги изоставяме да умрат на бойното поле.
— Бездруго ще умрат и тук.
— Ще видим.
Газ присви око и го изгледа. Явно подозираше, че Каладин някак си го е измамил с приемането на задачата за събиране на камъни. Вероятно по-рано през деня Газ беше слязъл при пропастта, за да разбере какво са правили там Каладин и другите двама.
Проклятие, рече си Каладин. Мислеше, че добре е подкупил Газ.
— Ще идем — тросна се той и се обърна да си тръгне. — Но няма да поема вината пред моите хора за тази задача. Те ще разберат, че ти си я определил.
— Много хубаво — провикна се Газ подире му. После додаде на себе си — Може да имам късмет и някое чудовище да ви изяде всичките.
В пропастта. Повечето мостови по-скоро биха мъкнали камъни цял ден.
С незапалена маслена факла на гърба, Каладин се спусна по нестабилната въжена стълба. Тук пропастта беше плитка, само около петдесет стъпки. Ала Каладин се озова в напълно различен свят. Тук единствената естествена светлина идваше от процеп високо в небето. Беше влажно дори и в най-горещите дни. Долу вирееха мъхове, гъби и жилави растения, които оцеляваха даже и в сумрака.
Може би заради бурите, пропастите бяха по-широки в дъното. Бурите предизвикваха огромни наводнения, които вилнееха в пропастите. Да се озовеш в пропаст по време на буря означаваше сигурна смърт. Дъното на пропастта беше загладено от втвърден крем, но се издигаше и снишаваше в зависимост от ерозията на скалата под крема. На няколко места разстоянието от дъното до ръба беше едва четиридесет стъпки. Но на повечето беше стотина стъпки и повече.
Каладин скочи от стълбата и се приземи с плясък в локва дъждовна вода. Запали факлата и я вдигна високо, за да огледа мрачната пропаст. Стените бяха хлъзгави, обрасли с тъмнозелен мъх и някакви тънки ластари, непознати за Каладин, висяха от скалите. По тях бяха разпилени и парчета кости, дърво и парцаливи дрехи.