Пътуването в тази посока беше опасно. Тези земи не се управляваха от никого и като се придвижваше напряко през пустите местности, и като странеше от установените търговски пътища, Твлкав лесно можеше да се натъкне на безработни наемници. Мъже без чест, които не се боят да изтребят един роботърговец и стоката му, за да откраднат няколко чули и коли.
Мъже без чест. Имаше ли мъже с чест?
Не, помисли Каладин. Честта умря преди осем месеца.
— Е? — попита брадатият мъж. — Какво направи, та стана роб?
Каладин пак вдигна ръка на дъските.
— Как те спипаха?
— Странна работа — рече мъжът. Каладин не отговори на въпроса му, но все пак каза нещо. Това явно стигаше. — Заради жена, разбира се. Трябваше да си зная, че ще ме продаде.
— Да не беше крал чули. Прекалено бавни са. По-добре коне.
Мъжът се разсмя неудържимо.
— Коне? Да ти приличам на луд? Ако ме бяха пипнали да крада коне, щяха да ме обесят. Чулите поне ми докараха само робското клеймо.
Каладин погледна. Клеймото на челото на човека беше по-старо от неговото, кожата наоколо беше изсветляла до бяло. Каква беше двойката глифи?
— Сас мором — рече Каладин. Това беше областта, където човекът беше белязан за пръв път.
Робът стреснато вдигна очи.
— Ей! Познаваш глифите? — неколцина от робите се размърдаха, като чуха тази странност. — Твоята история трябва да си я бива повече, отколкото мислех, приятелю!
Каладин гледаше някъде над тревите, които се полюляваха от ветреца. Когато вятърът се засилеше, по-чувствителните стръкчета потъваха в дупчиците си и пейзажът ставаше петнист като болнав кон. Онова вятърно духче още беше тук и се движеше между затревените участъци. Откога го следваше? Вече поне от няколко месеца? Това си беше съвсем чудно. Може да не беше същото духче. Беше невъзможно да ги различиш.
— Е? — подтикна го мъжът. — Защо си тук?
— По много причини — рече Каладин. — Провали. Престъпления. Предателства. Може би с повечето от нас е едно и също.
Няколко от робите наоколо изръмжаха в знак на съгласие; едно от изръмжаванията се превърна в раздираща кашлица.
Постоянна кашлица, помисли Каладин с част от ума си, придружена от отделяне на храчки и трескаво бълнуване нощем. Прилича на изнурителната кашлица.
— Добре — рече разговорливият мъж — може би трябваше да задам въпроса иначе. Бъди по-точен, майка ми винаги казваше така. Говори каквото мислиш и искай каквото ти липсва. Каква е историята, заради която си получил първото клеймо?
Каладин седна, усещаше как под него фургонът трополи и громоли.
— Убих един светлоок.
Безименният му събеседник пак подсвирна, явно сега го оценяваше още по-високо от преди.
— Изненадан съм, че са те оставили жив.
— Не съм роб заради светлоокия, когото убих. Проблемът е в онзи, когото не убих.
— Как тъй?
Каладин поклати глава и спря да отговаря на въпросите на бъбривеца. Мъжът в предната част на клетката най-сетне замлъкна, седна и се втренчи в босите си крака.
Изминаха часове, а Каладин все така си седеше на мястото и бавно попипваше глифите на челото си. Това беше неговият живот, ден след ден, пътуване в проклетите фургони.
Първите му клейма бяха зараснали отдавна, но кожата около знака шаш беше червена, раздразнена и покрита със струпеи. Пулсираше почти като второ сърце. Болеше по-лошо от изгореното, когато беше хванал горещата дръжка на тенджерата като дете.
Уроците, които Каладин беше получил от баща си, шепнеха в едно далечно кътче на мозъка му и даваха точния начин за третиране на изгорено. Намажи с мехлем, за да предотвратиш инфекцията, промивай веднъж дневно. Спомените не го успокояваха; дразнеха го. Той нямаше сок от четирилистник, нито масло от ралица, нямаше дори вода за промивка.
Зарасналите части от раната обтягаха кожата му и той усещаше челото си стегнато. Не можеше да изтрае и няколко минути, без да се почеше и да раздразни раната. Стана му навик да се пресяга да бърше кръвта, която се процеждаше от цепнатините и да зацапва с нея дясната си ръка. Ако имаше огледало, може би щеше да забележи малките червени духчета на загниването да се трупат около раната.