Но не беше единствената. Докато вървяха, дъното на пропастта се разшири до петнадесетина стъпки. Тук по стените имаше драскотини, резки, където мъхът беше изтръгнат и самата скала беше одрана. Мостовите се мъчеха да не гледат натам. От време на време в тези пропасти идваха чудовища в търсене или на мърша, или на подходящо плато, където да излязат да правят какавидата си. Мостовите ги бяха срещали рядко, ала все пак се беше случвало.
— В името на Келек, мразя това място — рече Тефт, който вървеше до Каладин. — Чувал съм, че веднъж цял отряд бил изяден от чудовище. То ги приклещило в някакъв задънен проход и просто си ги взимало един по един и ги изяждало, когато опитали да избягат.
Скалата се ухили.
— Ако всички са били изядени, кой тогава се е върнал да разказва историята?
Тефт се почеса по брадичката.
— Де да знам. Може просто да не са се върнали.
— Значи може да са избягали. Да са дезертирали.
— Не — отвърна Тефт. — Не можеш да излезеш оттук без стълба.
Той вдигна поглед към тясната синя ивица на седемдесет стъпки над тях, която следваше очертанията на платото.
Каладин също погледна нагоре. Синьото небе изглеждаше така далечно. Като светлината на самите Селения на покоя. Дори човек да успееше да се изкатери на някое по-ниско място и да излезе, щеше да се озове хванат в капан в Равнините, без да може да прехвърля пропастите, или пък прекалено близо до алетските лагери и съгледвачите щяха да го видят как прекосява постоянните мостове. Човек можеше да опита също да се отправи на изток, където платата бяха толкова ерозирали от бурите, че приличаха повече на кули. Но пътят дотам би се проточил цели седмици и изискваше преживяването на много бури.
— Дали случайно си се озовавал в тесен каньон по време на дъжд, Скала? — попита Тефт, който сякаш мислеше същото като Каладин.
— Не. При нас на Върховете няма такива работи. Те съществуват само по местата, където глупаците са си избрали да живеят.
— Ти самият живееш тук, Скала — отбеляза Каладин.
— И аз съм глупак — отвърна с усмивка грамадният рогоядец. — Не си ли го разбрал досега?
Последните два дни много го бяха променили. Скалата беше по-приветлив, връщаше се към онова, което според Каладин беше неговата истинска същност.
— Та ти казвах за каньоните — додаде Тефт. — Искаш ли да предположиш какво ще стане, ако се окажем затворени тук долу по време на буря.
— Много вода според мен — отговори Скалата.
— Много вода, която търси място. Събира се на огромни вълни и се понася с тътен из тези теснини. Толкова е мощна, че подхвърля камъни. Всъщност долу и обикновеният дъжд ще ни се стори буря. А бурята… е, сигурно когато връхлети, тук става най-опасното място на Рошар.
Скалата посърна и се вгледа нагоре.
— Значи най-добре е да не сме тук при буря.
— Аха.
— Тефт — продължи Скалата, — ама бурята ще те изкъпе. Имаш много голяма нужда от това.
Тефт изръмжа.
— Ей, не беше ли това коментар за това как мириша?
— Не, за това, което съм принуден аз да мириша. Понякога си мисля, че една паршендска стрела в окото ще ми се отрази по-добре от вонята на цял мостови отряд, затворен в казармата през нощта!
Тефт се ухили.
— Ако не беше вярно, щях да се обидя — той подуши влажния плесенясал въздух в пропастта. — Тук не е много по-добре. Смърди повече от ботушите на рогоядец през зимата. — След миг добави — Е, не исках да те засегна лично.
Каладин се усмихна и хвърли поглед през рамо. Останалите тридесетина мостови ги следваха като призраци. Неколцина като че се приближаваха към групата на Каладин и опитваха ненатрапчиво да чуят разговора.
— Тефт, „смърди повече от ботушите на рогоядец“? Как, в името на Всемогъщия, предполагаш, че той няма да се обиди от това?
— Просто един израз — намуси се Тефт. — Казах го, без да усетя.
— Уви — рече Скалата, откърти парче мъх и го заразглежда, както си вървяха. — Обидата ти ме засегна. Ако бяхме в моя роден край, щеше да ни се наложи да проведем по обичая дуел алил’ тики’ и.
— Какъв дуел е това? — попита Тефт. — С копия ли?