Скалата се разсмя.
— Не, не. Ние, планинците, не сме диваци като вас.
— С какво тогава? — настоя Тефт, искрено любопитен.
— Добре — отвърна Скалата, пусна мъха и отърси ръцете си — става дума за много мътна бира и пеене.
— Как може това да е дуел?
— Онзи, който може да пее след най-много питиета, е победител. Освен това скоро всички са толкова пияни, че вероятно не помнят за какво е бил спорът.
Тефт се разсмя.
— По-добре е от боя с ножове по изгрев-слънце.
— Според мен зависи — вметна Каладин.
— От какво?
— От това дали си търговец на ножове или не. Нали така, Дуни?
Другите двама погледнаха Дуни, който беше дошъл по-близо да слуша. Слабоватият момък подскочи и се изчерви.
— Еее… хммм…
Скалата се усмихна на казаното от Каладин.
— Дуни — обърна се той към младежа. — Странно име. Какво означава?
— Какво означава ли? Не знам. Имената не винаги значат нещо.
Скалата разочаровано поклати глава.
— Равнинци. Как бихте могли да знаете кои сте, ако имената ви не значат нищо?
— Тоест твоето име означава нещо? — попита Тефт. — Ну… ма… ну…
— Нумухукумакиаки’ аиалунамор — отговори плавно рогоядецът на родния си език. — Разбира се. Описание на много специален камък, който баща ми открил в деня преди да се родя.
— Името ти е цяло изречение? — несигурно се обади Дуни, като че не знаеше дали тук му е мястото.
— Поема. В планините всяко име е поема.
— Така ли? — обади се Тефт и се почеса по брадичката. — Тежичко ще е да викаш цялото семейство за обед.
Скалата се разсмя.
— Вярно. Вярно. Възникват и разни интересни спорове. Обикновено най-хубавите обиди в нашия край са в стихотворна форма. Да приличат по ритъм и форма на името на човека.
— В името на Келек — възкликна Тефт. — Звучи като много работа.
— Може би затова повечето спорове завършват с пиене — отговори Скалата.
Дуни колебливо се усмихна.
— Ей, палячо като планина, миришеш на мокра свиня, на лунна светлина се разходи и в блатото се ти хвърли.
Скалата се разсмя неудържимо, бумтящият му глас отекна в пропастта.
— Добре е, добре е — рече той и изтри очи. — Простичко, но добро.
— Прозвуча малко като песен, Дуни — намеси се Каладин.
— Е, това беше първото, което ми хрумна. За да ми се получи римата, взех мелодията на „Двамата възлюбени на Мари“.
— Можеш да пееш? — удиви се Скалата. — Трябва да чуя.
— Ама…
— Пей! — нареди Скалата и вдигна пръст.
Дуни изстина, но го послуша и подхвана песен, която не беше позната на Каладин. Беше забавна и разказваше за една жена и братя близнаци, които тя мислела за един човек. Гласът на Дуни беше чист тенор. Той като че ли беше по-уверен, докато пееше, а не докато говореше.
Биваше го. Когато подхвана втория куплет, Скалата започна басово да тананика в съзвучие с него. Рогоядецът явно беше опитен певец. Каладин погледна към останалите мостови с надеждата да въвлече още някой в разговора или в песента. Усмихна се на Белязания, но в отговор получи само сърдита гримаса. Моаш и тъмнокожият азиш Сигзил дори не го погледнаха. Пеет се беше вторачил в краката си.
Когато песента свърши, Тефт заръкопляска одобрително.
— В много кръчми не можеш да чуеш по-добро изпълнение.
— Хубаво е да срещна равнинец, който може да пее — рече Скалата и се наведе да вземе един шлем, който пъхна в торбата си. Като че ли в тази пропаст днес нямаше кой знае какво за взимане. — Почнал бях да мисля, че всички равнинци сте глухи като старата брадвохрътка на баща ми. Ха!
Дуни се изчерви, но закрачи по-уверено.
Продължиха да вървят. Тук-там се натъкваха на завои или процепи в скалата, където водите бяха довлекли много неща. Тук работата ставаше по-тежка, понеже често се налагаше да издърпват труповете или камарите кости, за да приберат каквото трябва. Давеха се от миризмата. Каладин им каза засега да оставят по-изгнилите тела. Духчетата на разложението се тълпяха около мъртвите. Ако не успееха да съберат достатъчно вещи, по-късно мостовите щяха да се върнат пак тук.
На всяко разклонение Каладин правеше на стената знак с бяла креда. Това беше задължение на водача на моста и той се отнасяше отговорно към него. Не искаше хората му да се изгубят в пропастите.