Докато вървяха и работеха, Каладин поддържаше разговора. Смееше се — насили се да се смее — заедно с другите. Смехът му се струваше кух, но останалите като че ли не забелязваха. Може би и те като него усещаха, че принуденият смях е за предпочитане пред самовглъбеното печално мълчание, което обгръщаше повечето мостови.
Не след дълго Дуни се смееше и бъбреше с Тефт и Скалата и не се срамуваше толкова. Няколко от другите вървяха току след групичката — Йейк, Картите и още неколцина — като диви животни, привлечени от светлината и топлината на огъня. Каладин опита да ги включи в разговора, но не се получи, затова ги остави на мира.
Накрая стигнаха място, където имаше множество пресни трупове. Каладин не можеше да прецени какво течение ги е довлякло тъкмо тук — мястото не се различаваше от другите участъци. Май беше малко по-тясно. Понякога мостовите минаваха през дадени места и намираха доста неща, друг път пък там беше празно, а другаде имаше десетки тела.
Труповете тук като че ли бяха плавали по донесената от бурята вода и просто се бяха отложили с бавното й отдръпване. Сред тях нямаше паршенди. Телата бяха натрошени и разкъсани или от падането, или от влаченето по течението. На много липсваха крайниците.
Във влажния въздух тегнеше мирис на кръв и вътрешности. Каладин вдигна факлата си високо, а хората му замлъкнаха. Студът беше предотвратил бързото разлагане, но влагата донякъде уравновесяваше това действие. Кремлингите бяха започнали да гризат кожата на ръцете и да вадят очите на мъртвите. Скоро стомасите им щяха да се подуят от газовете. Сред телата се щураха духчета на загниването — дребни, червени и прозрачни.
Сил се спусна, кацна на рамото на Каладин и издаде погнусени възгласи. Както обикновено, не даде обяснение за отсъствието си.
Хората знаеха какво да правят. Въпреки наличието на духчета на загниването, мястото беше прекалено богато и не можеха да го подминат. Заловиха се за работа. Изтеглиха телата и ги положиха в редица за проверка. Каладин махна на Скалата и Тефт да отидат при него, докато събираше разни разпилени вещи по земята около мъртвите. Дуни дойде след тях.
— Тези тела са в цветовете на върховния принц — отбеляза Скалата, когато Каладин взе един вдлъбнат шлем.
— Обзалагам се, че са от пробега преди няколко седмици — рече Скалата. — Той мина зле за войската на Садеас.
— На Сиятелния господар Садеас — вметна Дуни. После смутено сведе глава. — Извинявай, не исках да те поправям. Някога пропусках титлите и майсторът ме пердашеше.
— Майсторът ли? — попита Тефт, докато измъкваше едно копие и чистеше мъха от дръжката му.
— Бях чирак, преди да… — Дуни млъкна и отклони погледа си.
Тефт имаше право; мостовите не обичаха да говорят за миналото си. Както и да е, Дуни вероятно имаше основание да го поправи. Ако го чуеха да пропуска почетната титла на светлоок, Каладин щеше да понесе наказание.
Прибра шлема в торбата си и заби факлата в цепнатината между два обрасли с мъх камъка. Започна да помага на хората си да подредят телата. Не ги подтикваше да участват в разговора. Мъртвите заслужаваха уважение — ако беше възможно да проявят уважение, докато ги ограбваха.
След това мостовите свалиха броните на войниците. Кожени елеци от стрелците, стоманени гръдни брони от пехотинците. Тук имаше и светлооки с хубави облекла под още по-хубави брони. Понякога определени отряди изваждаха от пропастите телата на светлооките, за да могат от тях да направят статуи с помощта на Превръщател. Телата на тъмнооките, освен на богатите, се изгаряха. А повечето войници, които попадаха в пропастите, не получаваха това внимание. Из лагерите войниците казваха, че това са свещени места за вечен покой, ала истината беше, че трудът по изваждането на телата не си заслужаваше парите и опасностите.
Все пак, да намерят светлоок тук, означаваше, че семейството му не е било достатъчно богато или достатъчно загрижено, та да прати хора да го търсят. Лицето му беше смазано до неузнаваемост, но носеше знаците на седми дан. Без земи, прикрепен към войската на по-висш офицер.
След свалянето на бронята, мостовите взеха камите и ботушите на всички в редицата — ботушите винаги се търсеха. Оставяха дрехите на покойниците, макар да вземаха коланите и да отрязваха доста от копчетата на ризите им. Докато работеха, Каладин прати Скалата и Тефт зад завоя да видят дали няма още тела наблизо.
Когато броните, оръжията и ботушите бяха разпределени, започна най-зловещата задача: претърсването на джобовете и кесиите за пари и скъпоценности. Тази купчина беше най-малката от всички, ала беше ценна. Не откриха броами, следователно щяха да останат без наградата по милост.