Скалата поклати глава.
— Няма брони.
— Скала, виждал съм броните им. Винаги ги носят.
— Да, добре, обаче не можем да ги ползваме.
— Не разбирам — каза Каладин.
— Ела — отговори Скалата и го подкани с жест. — По-лесно е, отколкото да обяснявам.
Каладин сви рамене и тримата свърнаха зад завоя. Скалата се чешеше по обраслата с рижи вълма брада.
— Глупави космарлаци — промърмори той. — Ах, да можех да си оправя брадата. Мъжът не е мъж без свястна брада.
Каладин също попипа брадата си. Някой ден щеше да спести пари, да купи бръснач и да се отърве от тази проклетия. Всъщност, май нямаше да го направи. Сферите бяха необходими за друго.
Завариха Дуни да подрежда труповете на паршендите. Бяха четирима. Сякаш бяха довлечени от другаде. Имаше и няколко тела на алети.
Каладин пристъпи напред и махна на Скалата да донесе светлина. Коленичи и се зае да разглежда единия от паршендите. Приличаха на паршите с шарената си черно-червена кожа. Облечени бяха само в черни поли до коленете. Трима имаха бради, което беше необичайно за сродните им парши, а в брадите бяха вплетени необработени скъпоценни камъни.
Както Каладин очакваше, имаха бледочервена броня. Нагръдници, шлемове, предпазители на ръцете и краката. Много броня за обикновени пехотинци. На места беше напукана от падането или влаченето от водата. Значи не беше метална. Боядисано дърво?
— Доколкото разбрах, обясни ми, че нямат броня. Какво опитваш да ми кажеш? Че не смееш да свалиш бронята на мъртвите?
— Не смея ли? — отвърна Скалата. — Каладине, учителю, Сияйни господарю, бляскави водачо на мостове, ти, който тъй умело въртиш копието, а може би ти ще успееш да свалиш бронята им.
Каладин сви рамене. Заради работата с баща си беше привикнал с мъртвите и умиращите и макар да се чувстваше зле от обирането на покойниците, не беше гнуслив. Побутна първия от паршендите и забеляза ножа му. Взе го и затърси ремъка, който придържа нараменника.
Нямаше ремък. Каладин се смръщи и опита да повдигне бронята и да надзърне под нея. Кожата се откъсна заедно с бронята.
— Отче на Бурята! — възкликна Каладин. Провери шлема. Той беше враснал в главата. Или израснал от главата. — Какво е това?
— Не знам — отвърна Скалата с вдигане на рамене. — Като че ли им расте собствена броня, а?
— Това е нелепо — рече Каладин. — Та те са просто хора. На хората — дори и на паршите — не им расте броня.
— На паршендите обаче им расте — намеси се Тефт.
Каладин и другите двама се обърнаха към него.
— Не ме гледайте така — навъсено рече по-възрастният мъж. — Работих в лагера няколко години, преди да се озова в отряда. Не, няма да ви кажа как, тъй че се разкарайте. Както и да е, войниците говорят за това. На паршендите им растат черупки.
— Навремето познавах парши — каза Каладин. — В родния ми град имаше няколко от тях на служба при градоначалника. И на никой не му растеше броня.
— Е, тези тук са друг вид парши. По-едри, по-силни. Те могат да прескачат пропасти, в името на Келек. И им се образува броня. Просто така стоят нещата.
Нямаше защо да спорят и се заловиха да събират каквото могат. Много от паршендите ползваха тежки оръжия — брадви, чукове — ала те не бяха довлечени с телата, за разлика от повечето копия и стрели на алетските войници. Все пак намериха няколко ножа и украсен меч, който все още лежеше в ножницата до тялото на единия от паршендите.
Полите нямаха джобове, но на поясите висяха торбички. В тях имаше само огниво, точило и други важни дреболии. Мостовите приклекнаха и започнаха да свалят камъните от брадите на паршендите. Те бяха пробити за по-лесно вплитане и бяха заредени със Светлина, макар че не светеха така ярко като правилно шлифованите камъни.
Докато Скалата сваляше камъните от брадата на последния труп, Каладин вдигна паршендския нож към запалената факла на Дуни и разгледа сложната украса.
— Приличат на глифи — рече той и показа ножа на Тефт.
— Не мога да чета глифи, момче.
Ох, добре. Ако бяха глифи, то не бяха от познатия му вид. Разбира се, повечето глифи можеха да се изпишат сложно и да са трудни за четене, ако не знаеш точно какво да търсиш. В средата на дръжката имаше изящно врязана фигура. Представляваше човек в броня. Във Вълшебна броня, със сигурност. Зад него личеше някакъв символ, който го обграждаше и се разширяваше зад гърба му като крила.