— Така трябваше, за да поберем обсадния мост, Сиятелни господарю.
Далинар кимна разсеяно. Адолин подозираше, че единствено той е в състояние да забележи колко потиснат е баща му. Далинар поддържаше характерните си уверени обноски, главата му беше вдигната, а гласът — твърд.
Очите. Бяха прекалено зачервени, прекалено напрегнати. А щом Далинар беше напрегнат, той ставаше студен и делови. Когато заговори на Телеб, тонът му беше твърде овладян.
Внезапно Далинар Колин се оказа под огромно бреме. И Адолин беше допринесъл за това тегло.
Чулите напредваха. Приличните на камъни черупки бяха боядисани в синьо и жълто — цветовете и шарките показваха от кой от островите Реши са гледачите им. Мостът под тях заскърца заплашително, когато обсадното съоръжение също стъпи отгоре. Всички войници из сборния пункт се обърнаха да гледат. Дори работниците, които прекопаваха клозети в каменистата земя от източната страна, спряха работа.
Скрибуцането на моста се засили. После прозвучаха остри изпуквания. Гледачите спряха животните и погледнаха към Телеб.
— Няма да удържи, нали? — попита Адолин.
Телеб въздъхна.
— Гръм да го удари, надявах се… Ами, направили сме малкия мост много тънък, когато сме го разширили. Но ако го направим по-як, ще стане прекалено тежък. — Хвърли поглед на Далинар. — Извинявам се, че Ви загубих времето, Сиятелни господарю. Прав сте. Тази работа е като работата на десетимата глупаци.
— Адолин, ти какво мислиш? — поинтересува се Далинар.
Адолин се намръщи.
— Е… Според мен може би трябва да продължим да работим по моста. Това е само първи опит, Телеб. Вероятно има и друг начин. Да направим обсадните мостове по-тесни или нещо такова?
— Много скъпо ще излезе, господарю — отговори Телеб.
— Ако ни помогне да спечелим още едно скъпоценно ядро, усилието ще се изплати неколкократно.
— Да — съгласи се Телеб. — Ще разговарям с госпожа Калана. Може би ще е в състояние да измисли нов модел.
— Добре — каза Далинар. Той дълго се взира в моста. После, кой знае защо, се обърна в обратната посока, където работниците копаеха рова за нужниците.
— Татко? — обади се Адолин.
— Защо според теб няма работни облекла, подобни на Бронята? — попита Далинар.
— Какво?
— Бронята дава огромна сила, но рядко я ползваме за нещо различно от война и клане. Защо Сияйните са изработвали само оръжия? Защо не са направили полезни инструменти за обикновените хора?
— Не знам — отвърна Адолин. — Може би защото войната е най-важното нещо в нашия свят.
— Може би — повтори Далинар и гласът му омекна. — А може би това е последното проклятие за тях и техните идеали. Защото въпреки възвишените си претенции те никога не са дали Броните си на обикновените хора, никога не са им разкрили тайните им.
— Не… Не разбирам защо това е важно, татко.
Далинар леко се олюля.
— Трябва да продължим с проверките. Къде е Ладент?
— Тук съм, господарю. — Един нисък мъж пристъпи към Далинар. Гологлав и брадат, ардентът носеше сиво-синя подплатена одежда, от която ръцете му едва се подаваха. Приличаше на рак, който е твърде малък за черупката си. Беше ужасно горещо, но той явно нямаше нищо против.
— Прати вестоносец в Пети батальон — нареди Далинар. — Те са следващите, които ще посетим.
— Да, господарю.
Адолин и Далинар тръгнаха. За днешните проверки бяха избрали да облекат Броните си. Не беше необичайно. Мнозина Броненосци все си намираха оправдание да обличат Броните. А и за войниците беше добре да виждат своя върховен принц и наследника му в пълното им величие.
Когато напуснаха сборния пункт и влязоха в самия лагер, привлякоха внимание. Също като Адолин, Далинар не носеше шлем, но яката на бронята му беше висока и корава, стигаше до брадичката му. Кимна на войниците, които отдадоха чест.
— Адолин, усещаш ли Вълнението по време на сражение?
Адолин се сепна. Той отлично знаеше какво има предвид баща му, но чу думите с изумление. Вълнението не се обсъждаше често.
— Аз… Да, разбира се. Кой не го усеща?
Далинар не отговори. Напоследък беше толкова сдържан. Това в очите му болка ли беше? Какъвто беше преди, помисли Адолин, заблуден, но уверен. Всъщност беше по-добре.
Далинар не каза нищо повече и двамата продължиха през лагера. За шест години войниците се бяха устроили напълно. По казармите бяха изписани знаците на батальоните и отрядите, а между тях бяха разположени мангали, столчета и засенчени с тенти столови. Бащата на Адолин не забраняваше такива неща, но беше наложил правилник, който да предотврати небрежността.