На запад слънцето залезе, но фургоните продължиха да пътуват. Лилавата луна Салас надникна над хоризонта на изток — най-напред колебливо, сякаш искаше да се увери, че слънцето е изчезнало. Нощта беше ясна и горе трепкаха звездите. През този сезон високо в небето беше съзвездието Поясът на Талн — ивица тъмночервени звезди, които ярко се открояваха от блещукащите бели наоколо.
Робът, който по-рано кашляше, започна отново. Накъсана влажна кашлица. Някогашният Каладин щеше да бърза да помогне, ала нещо у него се бе променило. Толкова много от хората, на които беше опитвал да помогне, сега бяха мъртви. Струваше му се — неразумно — че човекът ще е по-добре без неговата намеса. След като измени на Тиен, после на Далет и отряда, после на десет поредни групи роби, му беше трудно да намери в себе си воля за нов опит.
Два часа след Първата луна Твлкав най-сетне нареди да спрат. Двамата му жестоки наемници се смъкнаха от местата си отгоре на фургоните и се заловиха да стъкнат малък огън. Нескопосното момче Таран, слугата, се погрижи за чулите. Едрите ракообразни бяха на ръст почти колкото фургоните. Те се настаниха и се прибраха в черупките си за през нощта, а щипците им бяха пълни със зърно. Скоро се превърнаха в три грамади в тъмнината, едва различими от камъните. Накрая Твлкав започна да проверява робите един по един, даде на всеки по черпак вода и се увери, че вложенията му бяха в добро здраве. Или поне толкова добро, колкото можеше да се очаква от това злощастно племе.
Твлкав започна с първия фургон и Каладин — все още седнал — пъхна пръсти в импровизирания си пояс, за да провери скритите там листа. Те успокоително изшумоляха, коравите сухи люспи одраскаха кожата му. Още не беше сигурен какво ще прави с тях. Беше му хрумнало да ги грабне по време на едно от извежданията от фургона за поразтъпкване. Съмняваше се, че някой друг от кервана може да разпознае черната жлъчка — тесни листа на тройно стъбълце — така че не беше много рисковано.
Той разсеяно извади листата и ги потърка между показалеца и дланта си. Трябваше да изсъхнат, за да са ефикасни. Защо ги носеше? Нима смяташе да ги даде на Твлкав и така да си отмъсти? Или ги пазеше в случай, че нещата станеха твърде лоши, твърде непоносими.
Сигурно не съм изпаднал дотам, помисли той. По-вероятно беше просто инстинктивно да си е осигурил оръжие, щом го е зърнал, макар и необикновено. Наоколо беше тъмно. Салас беше най-малката и най-мрачната луна, и въпреки че лилавият й цвят бе вдъхновил безброй поети, тя не помагаше да забележиш нечия ръка пред лицето си.
— О — произнесе мек женствен глас. — Какво е това?
Една прозрачна фигурка — висока колкото дланта му — надзърна над пода край Каладин. Тя се покатери и влезе във вагона, сякаш се изкачваше по високо плато. Въздушното духче беше приело формата на млада жена — по-големите духчета можеха да променят формата и размера си — с ъгловато лице и дълга спусната коса, която преминаваше в мъгла зад главата й. Тя — Каладин не можеше да не мисли за нея като за жена — беше бледосиня и бяла, и носеше проста свободна бяла рокля с момичешка кройка до средата на прасеца. Също като косата, крайчецът й се губеше в мъгла. Краката, ръцете и лицето й бяха ясно очертани и имаше бедра и гърди като стройна жена.
Каладин се свъси на духчето. Духчетата бяха навсякъде; човек просто не им обръщаше внимание през повечето време. Тази беше изключение. Ходеше нагоре, сякаш се изкачваше по невидима стълба. Стигна на височина, от която можеше да разглежда ръката на Каладин, така че той сключи пръсти около черните листа. Тя се разходи в кръг около юмрука му. Макар да блещукаше като остатъчен образ след вглеждане в слънцето, всъщност не светеше.
Тя се наведе и огледа ръката му от разни ъгли като дете, което очаква да намери скрито лакомство.
— Какво е това? — гласът й беше като шепот. — Можеш дами покажеш. Няма да кажа никому. Това съкровище ли е? Да не си отрязал късче от наметалото на нощта и да си го скрил? Или е сърце на бръмбар, мъничко, ала могъщо?
Той не каза нищо и духчето се нацупи. Тя се издигна и закръжа, макар да нямаше крила, и го погледна в очите.
— Каладин, защо трябва да ме пренебрегваш?
Каладин се сепна.
— Какво каза?
Тя се усмихна пакостливо, после отскочи и фигурата й се разми в дълга бяла панделка със синкаво бяла светлина. Шмугна се между дъските — извиваше се и се гънеше като парче плат, подхванато от вятъра — и се стрелна под фургона.