Вторият надежден начин за справяне с паршендите зависеше от бързото придвижване на формациите. Гъвкавост и дисциплина — гъвкавост в отговор на необичайния маниер на воюване на паршендите, дисциплина за поддържане на строя и преодоляване на голямата сила на отделния паршендски воин.
Авром, командирът на Пети батальон, очакваше Адолин и Далинар заедно със строените ротни командири. Те отдадоха чест — всеки вдигна десния си юмрук пред дясното рамо с кокалчетата навън.
Далинар кимна на офицерите.
— Изпълняват ли се заповедите ми, Сиятелни Авром?
— Тъй вярно, върховни принце. — Авром беше мощен като кула и носеше брадата си по рогоядската мода — с обръсната брадичка и дълга отстрани. Имаше роднини сред планинците. — Хората, които поискахте, чакат в палатката за аудиенции.
— Какво е това? — попита Адолин.
— Ще ти покажа след малко — отвърна Далинар. — Първо прегледай войските.
Адолин се понамръщи, ала войниците чакаха. Авром ги беше строил по роти. Адолин закрачи пред тях и огледа редиците и униформите. Бяха спретнати и подредени, ала Адолин знаеше, че някои войници в армията на Колин недоволстват от равнището на изискваната от тях изрядност. По една случайност мнението му по въпроса съвпадаше с тяхното.
Към края на проверката подбра няколко случайни войници и поиска да узнае дали имат някакви определени притеснения. Нямаха. Дали бяха доволни или просто се бояха да кажат?
Щом свърши, Адолин се върна при баща си.
— Добре се справи — рече Далинар.
— Само се поразходих през строя.
— Да, но представянето беше добро. Хората знаят, че се интересуваш от техните грижи, и те уважават. — Кимна, като че на себе си. — Добре си се научил.
— Мисля, че виждаш прекалено много в една обикновена проверка, татко.
Далинар даде знак на Авром и батальонният командир ги поведе към една палатка недалеч от плаца. Адолин озадачено погледна баща си.
— Накарах Авром да събере войниците, с които Садеас разговаря онзи ден — каза Далинар. — Онези, които той разпита, докато се придвижвахме към платото.
— А. Ще поискаме да узнаем какво ги е питал.
— Да.
Далинар подкани Авром да влезе пред него и го последва заедно с Адолин. Накрая вървяха неколцина от далинаровите арденти. В палатката по пейките бяха насядали десет войници. Станаха и отдадоха чест.
— Свободно — нареди Далинар и сключи облечените си в ръкавици ръце зад гърба. — Адолин? — Далинар кимна по посока на войниците и подсказа на сина си да започне с въпросите.
Младежът сподави въздишката си. Пак ли?
— Войници, необходимо е да знаем какво ви попита Садеас и какво отговорихте вие.
— Не се тревожете, господарю — отвърна един войник с груб северняшки акцент. — Нищичко не му казахме.
Другите закимаха енергично.
— Той е същинска змиорка и ние го знаем — додаде друг от войниците.
— Той е върховен принц — строго рече Далинар. — Ще се отнасяте към него с уважение.
Войникът пребледня и кимна.
— Какво точно ви пита? — каза Адолин.
— Искаше да разбере какви са задълженията ни в лагера, Сиятелни господарю. Ние сме коняри, знаете.
Всеки от войниците беше обучен в едно или две умения извън това да се бие. Полезно беше да разполагат с войници, които могат да се грижат за конете, доколкото спестяваше на цивилните участието в щурмовете на платата.
— Разпитваше наоколо — рече един войник. — Е, хората му го правеха. Откриха, че сме отговаряли за коня на краля при лова на чудовището.
— Ама ние нищо не му казахме — повтори първият войник. — Нищо, с което да Ви създадем грижи, господарю. Няма да дадем на тая зми…, на тоя върховен принц и Сиятелен господар въжето, на което да Ви обеси, господарю.
Адолин затвори очи. Ако се бяха държали така със Садеас, то поведението им беше още по-уличаващо от самия срязан ремък. Не можеше да ги вини за предаността, но се държаха сякаш смятаха, че Далинар е направил нещо нередно и трябва да го бранят.