Приятно беше да работи. Да върши нещо полезно. Напоследък имаше чувството, че се върти в кръг. А работата му помагаше да мисли.
Наистина губеше жаждата за битки. Това го тревожеше, защото Вълнението — желанието да воюва и насладата от това — беше една от движещите сили на алетите. Най-славното от мъжките изкуства беше човек да стане велик воин, а войната беше най-важното Призвание. Самият Всемогъщ разчиташе на алетите да се подготвят в честен бой, за да може след смъртта си да влязат в армията на Вестителите и да отвоюват Селенията на Покоя.
Въпреки това, на Далинар вече му призляваше от самата мисъл за убиване. Чувството се засили след последния щурм. Какво щеше да стане следващия път, когато влезеше в сражение? Не можеше да води хората си така. Това беше съществена причина да абдикира в полза на Адолин.
Продължи да замахва с чука. Биеше камъните отново и отново. Горе се бяха струпали войници, а въпреки заповедите му, работниците не се бяха оттеглили в почивка. Занемели, те гледаха как един Броненосец върши тяхната работа. От време на време Далинар призоваваше Вълшебния си меч и режеше с него скалата, а после с чука я раздробяваше.
Може би изглеждаше нелепо. Не можеше да изпълни задачите на всички работници в лагера, пък и имаше важни задачи, с които да си уплътнява времето. Нямаше причина да слиза в изкопа и да се бъхти. Но му беше толкова добре. Толкова хубаво бе да се занимава направо с нуждите на лагера. Резултатите от усилията му да защитава Елокар бяха трудно забележими, затова се изпълваше със задоволство от работата, чийто напредък беше видим.
Ала и сега действаше според идеалите, които му влияеха. Книгата разказваше за краля, който носи бремето на хората си. Казваше, че водачите са най-ниско поставените, защото от тях се иска да служат на всички. Тези мисли бяха като вихрушка в него. Кодексът, книгата, онова, което виденията — или халюцинациите — показваха.
Никога не се сражавай, освен ако не си принуден по време на война.
Бум!
Нека делата ти говорят в твоя защита, а не думите.
Бум!
Очаквай от хората да имат чест и им позволи да оправдаят очакванията.
Бум!
Управлявай така, както би желал да управляват теб.
Бум!
Беше затънал до кръста в изкопа за нужниците; грохотът на трошащите се камъни изпълваше слуха му. Започваше да вярва в тези идеали. Не, вече вярваше в тях. Живееше според тях. Какъв ли щеше да стане светът, ако всички хора живееха според предписанията на книгата?
Някой трябваше да започне. Някой трябваше да даде пример. Тук той имаше основания да не абдикира. Луд или не, сега той вършеше нещата по-добре от Садеас и другите. Достатъчно беше да се види как живеят неговите войници и неговите поданици, за да е ясно, че това е истина.
Бум!
Камъкът не може да се промени, без да се счупи. Дали това не се отнасяше и за хората като него самия? Дали тъкмо заради това изведнъж всичко не стана толкова трудно за него? А защо той? Далинар не беше философ или идеалист. Той беше войник. И — ако искаше да е честен — на младини беше тиранин и войнолюбец. Дали, ако човек прекараше залеза на живота си, като се преструва, че следва съветите на по-добрите от него, можеше да заличи миналото си на убиец?
Започна да се поти. Ивицата, която беше прокопал, беше широка един човешки бой, дълбока до гърдите му и стотина стъпки дълга. Колкото по-дълго работеше, толкова повече хора се трупаха да го гледат и да си шушукат.
Бронята беше свещена. Мигар върховният принц наистина копаеше нужници, облечен в своята Броня? Толкова ли беше зле? Да се плаши от бурите. Да става страхлив. Да отказва да се дуелира и да се брани от клеветите. Да се бои от сраженията и да има желанието да изостави войната.
Да го подозират в опит за убийство на краля.
Най-сетне Телеб прецени, че не е почтително да позволява на всички тези хора да зяпат Далинар и им нареди да се върнат към изпълнението на задачите си. Отстрани работниците и понеже беше взел присърце думите на Далинар, заповяда им да седнат на сянка и „да водят непринудени разговори“. Всеки друг би изрекъл тази заповед с усмивка, ала Телеб беше буквален като самите скали.
Далинар още работеше. Знаеше къде трябва да свърши изкопът; той самият беше одобрил нареждането за строежа. Трябваше да се прокопае дълъг наклонен ров, който да се покрие с намаслени и промазани с катран дъски срещу миризмите. В горния край щеше да е кабинката, а съдържанието щеше да се Превръща в дим веднъж на няколко месеца.