Когато остана сам, работата му беше още по-приятна. Просто един човек, който троши камъни, удар след удар. Като барабаните на паршендите в онзи отдавна отминал ден. Далинар още чувстваше ритъма им, чуваше ги в ума си, разтърсваха го.
Съжалявам, братко.
Разговаря с ардентите за своите видения. Според духовниците, те бяха по-скоро плод на претовареното му съзнание.
Нямаше причина да вярва на каквото и да било от виденията. Като ги последва, той не просто остави Садеас да го надиграе, а и застрашително намали ресурсите си. Доброто му име почти беше пропаднало. Той застрашаваше да повлече целия дом Колин със себе си.
И това беше най-важният довод в полза на неговата абдикация. Останеше ли, с действията си доста вероятно щеше да причини гибелта на Адолин, Ренарин и Елокар. Можеше да рискува собствения си живот заради идеалите, но можеше ли да застрашава и живота на синовете си?
Късчета скала се пръскаха и отскачаха от бронята му. Вече започна да усеща изтощение и умора. Бронята не работеше вместо него — тя увеличаваше силата, но всеки удар с чука нанасяше самият той. Пръстите му поизтръпнаха от вибрациите на дръжката. Близо беше до взимането на решението. Умът му беше спокоен и ясен.
Отново замахна.
— Няма ли Мечът да свърши по-добра работа? — сухо запита женски глас.
Далинар застина. Главата на чука спря върху натрошените камъни. Обърна се и видя, че Навани стои до изкопа. Облечена беше в рокля в синьо и меко червеникаво, косите й със сребристи нишки отразяваха светлината на слънцето, което — за изненада на Далинар — вече клонеше към залез. Две млади жени придружаваха Навани — не бяха нейни повереници, а ги беше „заела“ от други светлооки дами в лагера.
Навани стоеше със скръстени ръце и светлината сияеше като ореол зад нея. Далинар колебливо вдигна ръка срещу лъчите.
— Матана?
— Камъните — кимна тя към изкопа. — Виждаш ли, не бих се осмелила да давам оценки; все пак разбиването на разни неща е мъжко изкуство. Но не притежаваш ли меч, който може да реже камъни с лекотата, с която — както ми обясняваха някога — бурята поваля хердазийците?
Далинар отклони поглед към камъните. После вдигна чука и го стовари отгоре им с приятно пращене.
— Мечовете са твърде добри в рязането.
— Колко любопитно — отвърна Навани. — Ще направя всичко възможно да се престоря, че в това има някакъв смисъл. Освен това, не ти ли е минавало през ума, че повечето мъжки изкуства са свързани с разрушаването, а женските — със създаването?
Далинар замахна отново. Бум! Забележително беше колко по-лесно му е да разговаря с Навани, докато не я гледа.
— Използвам Меча да режа отстрани и в средата. Но все пак трябва да натроша камъните. Опитвала ли си някога да вдигнеш парче скала, отрязано с Меч?
— Не мога да кажа, че съм го правила.
— Не е лесно. — Бум! — Разрезите от Меча са твърде тънки. Скалите оказват натиск една на друга. Трудно е да ги захванеш или да ги поместиш. — Бум! — По-сложно е, отколкото изглежда. — Бум! — Така е най-добре.
Навани отърси няколко камъчета от роклята си.
— И цапа повече, както забелязвам — подхвърли тя.
Бум!
— Е, ще се извиниш ли? — попита Навани.
— За?
— За това, че пропусна срещата ни.
Далинар спря с вдигнат чук. Напълно беше забравил, че на празненството, когато Навани се беше върнала в лагера, той се съгласи да му почете днес. Не каза на писарите си за уговорката. Разочаровано се обърна към снаха си. Беше се ядосал от отказа на Танадал да разговаря с него, но принцът поне се беше досетил да прати вестоносец.
Навани стоеше със скръстени ръце, скритата ръка отдолу, гладката й рокля като че гореше в слънчевата светлина. На устните й играеше едва загатната усмивка. Като я караше да стои права, според добрите обноски се поставяше на нейно разположение.
— Наистина съжалявам — рече той. — Напоследък ми се налага да обмисля някои трудни въпроси, но това не ме извинява, че съм забравил за теб.
— Знам. Ще измисля начин да ме възмездиш. А засега трябва да знаеш, че един от твоите далекосъобщители свети.
— Какво? Кой?