— Писарите ти казват, че е онзи за връзка с дъщеря ми.
Ясна! От последния им разговор бяха минали седмици. Съобщенията му до нея получаваха възможно най-кратки отговори. Когато Ясна се потопеше в някое от своите изследвания, често пренебрегваше всичко останало. Щом го търсеше сега, значи или беше открила нещо, или просто беше прекъснала работа, за да поднови контактите си.
Далинар огледа изкопа. Почти го беше завършил. Даде си сметка, че несъзнателно е искал да вземе окончателното си решение, когато стигне до края. Щеше му се да продължи да работи.
Но ако Ясна искаше да разговарят…
Той трябваше да се свърже с нея. Може би щеше да успее да я убеди да се върне в Пустите равнини. Би се чувствал много по-сигурен за абдикацията, ако тя е тук да наглежда Елокар и Адолин.
Далинар захвърли чука — от работа дръжката се беше изкривила поне на тридесетина градуса, а главата беше заприличала на безформена буца. Изскочи от изкопа. Трябваше да нареди да му направят ново оръжие; подобно искане не беше необичайно за Броненосците.
— Прости ми, Матана — подхвана Далинар, — но се боя, че трябва да те помоля да си тръгнеш така скоро, след като ти поисках извинение. Трябва да приема съобщението.
Поклони се и тръгна да си върви.
— Всъщност — обади се Навани зад него, — мисля аз да те помоля нещо. От месеци не съм разговаряла с дъщеря ми. Ако позволиш, ще дойда с теб.
Далинар се поколеба, но не можеше да й откаже толкова скоро, след като я беше обидил.
— Разбира се. — Изчака Навани да се настани в паланкина си. Носачите вдигнаха паланкина, а Далинар закрачи отново. Паланкинът и наетите от Навани повереници бяха наблизо.
— Любезен мъж си, Далинар Колин — рече Навани със същата тънка усмивка и се намести на тапицирания стол. — Опасявам се, че съм принудена да открия очарование в теб.
— Заради моето чувство за чест е лесно да ме манипулират — отговори Далинар, вперил поглед пред себе си. Точно сега нямаше нужда да се занимава с нея. — Знам, че е така. Не е необходимо да си играеш с мен, Навани.
Тя тихо се засмя.
— Не опитвам да се възползвам от теб, Далинар, аз… Е, може би само мъничко. Но не си „играя“ с теб. През последната година ти започна да си такъв човек, какъвто всички останали се преструват, че са. Не разбираш ли колко интригуващ те прави това?
— Не върша тези неща, за да съм интригуващ.
— Ако беше така, нямаше да се получи! — тя се приведе към него. — Знаеш ли защо преди години предпочетох Гавилар пред теб?
Проклятие. Нейните думи — присъствието й — бяха като бокал тъмно вино, изсипано в кристално бистрите му мисли. Яснотата, която потърси в работата, бързо изчезваше. Трябваше ли да е толкова пряма? Не отговори на въпроса й. Ускори крачка с надеждата тя да разбере, че не желае да обсъжда въпроса.
Нямаше полза.
— Не го избрах, защото щеше да стане крал, Далинар. Макар че всички твърдят това. Избрах го, защото ти ме плашеше. Твоята сила… тя плашеше и Гавилар, знаеш.
Далинар не отговори.
— Все още я има. Виждам я в очите ти. Но ти си я обгърнал, удържаш я с бляскавата Броня. Това е едно от нещата, които намирам очарователни.
Той спря и я погледна. Носачите забавиха ход.
— Няма да стане, Навани. — Поклати глава. — Няма да поругая паметта на моя брат. — Изгледа я твърдо и тя най-сетне кимна.
Когато Далинар отново тръгна, тя не каза нищо, макар да го попоглеждаше хитро. Най-накрая стигнаха личните му покои, пред които се вееха сините знамена с двойката глифи кок и линил, първият изписан като кула, а вторият като корона. Моделът беше изработен от майката на Далинар и той го носеше и на пръстена с печата си. А Елокар ползваше изображение на меч и корона.
Войниците на входа отдадоха чест и Далинар изчака Навани, преди да влезе. Приличащото на пещера помещение се осветяваше от заредени сапфири. Когато влязоха в дневната, той отново се удиви колко пищна е станала стаята с течение на месеците.
Три от далинаровите писари го очакваха заедно с помощничките си. И шестте жени станаха, когато той влезе. И Адолин беше тук.
Далинар му се намръщи.
— Не трябваше ли да се занимаваш с проверките?
Адолин се сепна.
— Татко, приключих с проверките преди часове.
— Така ли? — Отче на Бурята! Колко време съм трошил камъни?