— Това са болезнени спомени, Ясна. Иска ми се да не бях убедил баща ти да предприемаме тази експедиция. Ако не бяхме открили паршендите, те нямаше да го убият. Срещнахме ги за пръв път при изследването на някаква гора, която липсва на картите. Намирахме се южно от Пустите равнини, в равнина на около две седмици път от Съхнещото море.
Когато Гавилар беше млад, той се интересуваше само от две неща — завоеванията и лова. Когато не се занимаваше с едното, отдаваше се на другото. По онова време предложението за лова им се беше видяло разумно. Гавилар беше започнал да се държи странно, позагубил беше жаждата си за битки. Хората започнаха да говорят, че отслабва. На Далинар му се прииска да напомни на брат си за хубавите времена на тяхната младост. Оттам му дойде и идеята за лова на легендарното чудовище от пропастта.
— Баща ти не беше с мен, когато се натъкнах на паршендите — продължи да говори Далинар, връщайки се мислено през годините. Как лагеруват по влажните гористи хълмове. Как разпитват натанците с помощта на преводачи. Как търсят изкоренени или прекършени дървета. — Аз водех съгледвачите нагоре по един от притоците на Смъртоносната река, а Гавилар разузнаваше надолу. Намерихме паршенди, които лагеруваха на отсрещния бряг. В началото не повярвах. Парши. Лагеруваха, свободни и организирани. И носеха оръжия. При това оръжията им не бяха прости. Мечове, копия с украсени дръжки…
Далинар прекъсна. Гавилар също не повярва, когато му разказа. Няма такова нещо като свободно племе парши. Те са слуги и винаги са били слуги.
— Тогава имаха ли Мечове? — обади се Данлан. Далинар не беше забелязал, че Ясна е отговорила.
— Не.
След време отговорът се изписа: „Обаче сега имат. Кога за пръв път видя паршендски Броненосец?“
— След смъртта на Гавилар — рече Далинар.
Сега направи връзката. Все се питаха защо Гавилар поиска договора с паршендите. Нямаше да им потрябва просто, за да прибират скъпоценните камъни от чудовищата в Пустите равнини; по онова време там не живееха паршенди.
Далинар потръпна. Възможно ли беше брат му да е знаел, че паршендите имат достъп до Мечове? Възможно ли беше да е подписал договора с надеждата да измъкне от тях откъде са намерили оръжията?
За смъртта на Гавилар ли ставаше дума?, почуди се Далинар. Това ли беше търсената от Ясна тайна? Никога не беше толкова отдадена на отмъщението, колкото Елокар, но тя разсъждаваше по-различно от брат си. Не се водеше от отмъщение. Но въпросите. Да, въпросите можеха да я подтикнат да действа.
— Още нещо, чичо — прочете Данлан. — После мога да се върна към ровенето в този лабиринт, наречен библиотека. Понякога се чувствам като гробоосквернител, който ровичка из костите на отдавна умрели хора. Все едно. Веднъж спомена колко бързо паршендите научават нашия език.
— Така е — отговори Далинар. — Само за няколко дни ние разговаряхме и общувахме съвсем добре. Забележително. — Кой би помислил, че именно паршите ще имат ум за подобно чудо? Повечето от познатите му парши почти не говореха.
— Какви бяха първите неща, за които те ви говориха? — прочете Данлан. — Първите въпроси, които ви зададоха? Можеш ли да си припомниш?
Далинар затвори очи и си спомни дните, когато паршендите лагеруваха току срещу тях, отвъд реката. Гавилар беше направо запленен от тях.
— Поискаха да разгледат нашите карти.
— Споменаха ли за Пустоносните?
Пустоносните ли?
— Доколкото си спомням, не. Защо?
— По-добре да не казвам засега. Искам обаче да ти покажа нещо. Накарай писаря да сложи нов лист хартия.
Данлан закрепи нова страница на дъската за писане. Сложи писалката в ъгъла и я остави. Писалката се изправи и почна да дращи напред-назад с бързи и дръзки щрихи. Това беше рисунка. Далинар стана и приближи към дъската. Адолин също се присламчи. Писалката и мастилото не бяха най-добрият посредник за предаване на изображения. Писалката изпущаше капчици мастило на места, където нямаше такива при Ясна. Мастилницата беше точно на същото място като при нея и така Ясна можеше да презарежда и своята, и далинаровата мастилница едновременно. Въпреки това неговата понякога свършваше по-рано.
Ала рисунката беше чудесна. Това не е Ясна, разбра Далинар. Който и да рисуваше сега, беше много, много по-надарен от племенницата му.
Рисунката се превърна в изображение на висока сянка, надвиснала над някакви постройки. Тънките щрихи загатваха черупка и щипци, а сенките бяха представени с по-сгъстени драски.