— Да те отнесе Бурята дано! — рече Каладин и скочи на крака. — Дух! Какво каза? Повтори го! — Духчетата не използваха имената на хората. Те нямаха разум. По-големите, например вятърните или речните духчета, можеха да наподобяват гласове или изражения, но всъщност не мислеха. Те не…
— Някой от вас чу ли това? — попита Каладин останалите обитатели на клетката. Покривът беше тъкмо толкова висок, та Каладин да може да стои прав. Останалите седяха облегнати и очакваха да получат своя черпак вода. В отговор получи само няколко изръмжавания да пази тишина и малко кашляне от болника в ъгъла. Дори „приятелят“ му от преди малко не му обърна внимание. Човекът беше изпаднал във вцепенение, зяпаше краката си и от време на време свиваше и отпущаше палци.
Може би не бяха видели духчето. Много от по-големите духчета бяха видими само за онзи, на когото досаждаха. Каладин отново седна на пода и провеси крака навън. Вятърното духче наистина каза името му, ала несъмнено просто повтаряше нещо, чуто по-рано. Но… никой от хората в клетката не знаеше как се казва той.
Може би полудявам, помисли Каладин. Привиждат ми се неща. Счуват ми се гласове.
Пое дълбоко дъх и разтвори юмрук. Стискането беше смачкало и натрошило листата. Трябваше да ги скрие, за да предотврати още…
— Тези листа изглеждат интересно — каза същият женски глас. — Много ги харесваш, нали?
Каладин скочи и се извърна по посока на гласа. Вятърното духче стоеше във въздуха току до главата му, бялата рокля се гънеше от вятър, който Каладин не можеше да усети.
— Откъде знаеш името ми? — настоя той.
Вятърното духче не отговори. Разходи се по въздуха над дъските, после подаде глава навън и загледа как роботърговецът Твлкав раздава напитки на последните роби от първия фургон. Погледна отново Каладин.
— Защо не се бориш? Преди се бореше. Сега си престанал.
— Какво те е грижа, духче?
Тя изви глава настрани.
— Не знам — рече, сякаш изненадана от себе си. — Но ме е грижа. Не е ли странно?
Беше повече от странно. Какво разбираше той от духче, което не само ползваше името му, а и явно помнеше неща, които той беше правил преди седмици?
— Хората не ядат листа, знаеш го, Каладин — каза тя и разпери прозрачните си ръце. После пак наклони глава. — Или ядете? Не мога да си спомня. Толкова сте странни, тъпчете разни неща в устите си, вадите други, когато смятате, че никой не ви гледа.
— Как така знаеш името ми? — прошепна той.
— А ти как го знаеш?
— Знам го, защото… защото е мое. Моите родители ми го казаха. Не знам.
— Е, и аз не знам — каза тя и кимна, сякаш току-що е победила в някакъв важен спор.
— Добре — отвърна той. — А защо използваш името ми?
— Защото така е учтиво. Пък ти си неучтив.
— Духчетата не знаят какво означава това!
— Видя ли — рече тя и го посочи с пръст. — Неучтив.
Каладин примигна. Добре, беше далеч от родното място, ходеше по чужди камъни и ядеше чужда храна. Може би тукашните духчета не бяха като онези в неговия край.
— Е, защо не се бориш? — попита тя, спусна се, кацна на краката му и се загледа нагоре в лицето му. Не можеше да усети теглото й.
— Не мога да се боря — рече тихо той.
— Преди го правеше.
Той затвори очи и отпусна глава напред върху дъските.
— Толкова съм уморен.
Нямаше предвид телесната умора, макар че осемте месеца хранене с огризки бяха отнели много от жилавостта и силата, които беше култивирал като войник. Чувстваше се уморен. Дори и когато спеше достатъчно. Дори и в дните, когато не беше гладен, премръзнал или скован от бой. Толкова уморен…
— И преди се уморяваше.
— Провалих се, духче — отвърна той и стисна очи. — Налага ли се да ме измъчваш така?
Всички бяха мъртви. Сен и Далет, преди това Тукс и събирачите. Преди тях — Тиен. Преди него — кръв по ръцете му и трупът на момичето с бледата кожа.
Някои от робите наоколо промърмориха, явно го мислеха за луд. Всеки можеше да стигне дотам да си въобрази духче, но нямаше смисъл да разговаря с него. Беше ли луд? Може би трябваше да си пожелае това — лудостта беше бягство от болката. Но вместо да го привлича, това го ужасяваше.