За щастие, не се беше напил дотам, че да запише наблюденията си върху някое неудобно крайче от тялото. Случи му се веднъж и се наложи да ползва две огледала и услугите на един доста смутен теляк в банята, за да разчете драсканиците.
Ах, отдъхна си той, когато откри нова записка отвътре на левия лакът. Изкриви се, за да я прочете, докато вървеше надолу по склона.
Проверката успешна. Забелязани духчета, които се появяват, само когато индивидът е жестоко упоен. Приличат на малки кафеви мехурчета, полепнали по околните предмети. Може да са необходими по-нататъшни изпитания, за да се докаже, че духчетата не са пиянска халюцинация.
— Много хубаво — каза той на глас. — Наистина много хубаво. Питам се как да ги нарека.
Беше чувал разни истории, в които ги наричаха потни духчета, но намираше това за глупаво. Духчета на упояването? Не, твърде тежко за произнасяне. Пивни духчета? Усети прилив на вълнение. От години преследваше тъкмо тези духчета. Ако бяха истински, това щеше да е голяма победа.
Защо се появяваха само в Ири? И защо толкова рядко? Напиваше се до оглупяване десетки пъти, а ги откри само веднъж. Ако наистина ги беше открил.
Духчетата обаче бяха трудни за улавяне. Понякога дори най-разпространените видове — огнените например — отказваха да се появят. Това беше особено дразнещо за човек, чиято цел в живота беше да види, опише и проучи всички видове духчета на планетата Рошар.
Продължи да си свирка и да върви през града по посока на пристанището. Наоколо се тълпяха безчет златокоси ириали. Цветът на косата показваше чистотата на произхода, както черното при алетите — колкото по-чистокръвен ириалец си, толкова по-златна е косата ти. Не просто руса, а наистина златна и блестяща на слънцето.
Аксис имаше слабост към тези хора. Далеч не бяха превзети като воринските народи на изток и рядко проявяваха склонност към препирни и битки. Така се улесняваше преследването на духчетата. Разбира се, имаше някои видове, които можеха да се наблюдават само във военно време.
По доковете се тълпеше народ. Отлично, рече си Аксис, не съм закъснял много. Повечето хора се намираха на нарочно построена наблюдателна платформа. Аксис си намери място, нагласи добре свещеното одеяло, облегна се на парапета и зачака.
Чакането не продължи дълго. Точно в седем и четиридесет и шест сутринта — местните можеха да си сверяват часовниците по това — едно огромно морскосиньо духче изскачаше от водите на залива. Беше прозрачно и макар да изглеждаше, че прави вълни при издигането си, това беше измама. Повърхността на залива беше гладка.
Приема формата на мощна струя вода, помисли Аксис и при това започна да прави надпис по кожата си на едно свободно местенце на крака. Средата е най-тъмно синя, като океанските дълбини, а по краищата просветлява. При сравнение с мачтите на закотвените в пристанището кораби бих казал, че се е извисило поне на сто стъпки. Едно от най-големите, които изобщо съм виждал.
Колоната от вода произведе четири дълги крайника, които се спуснаха около залива и образуваха пръсти като на ръце и крака. Положи ги на златните пиедестали, изработени от гражданите. Духчето излизаше всеки ден по едно и също време, без грешка.
Бяха му дали и име — Кусикеш, Пазителят. Някои го почитаха като бог. Повечето го възприемаха просто като част от града. Беше единствено по рода си. Нямаше много други сред известните му видове духчета, които бяха само по едно.
Но какъв вид духче е това? Аксис очарован продължаваше да пише. Образува лице, което гледаше на изток. Направо към Произхода. Лицето се менеше със смайваща бързина. Различни човешки образи се явяваха над приличната на ствол шия в мъглява последователност.
Явяването траеше цели десет минути. Дали някое от лицата се повтаряше? Меняха се тъй бързо, че Аксис не успя да прецени. Някои изглеждаха мъжки, други женски. После Кусикеш се оттегли в залива и отново образува призрачните вълни.
Аксис се почувства изцеден, като че нещо беше източено от него. Казваха, че това е обичайна реакция. Дали не си го въобразяваше, понеже очакваше да се случи? Или усещането беше истинско?