По-добре да съществува в мъки, отколкото да изчезне напълно.
Макек пък се мотаеше из бардака с по една госпожица от двете страни. Вече не беше дръглив и мършав. Постепенно лицето му бе станало сочно и валчесто, като зреещ след поливане плод. Нямаше ги разбойническите дрипи — Макек вече се кипреше в разкошни коприни.
Другарите му — онези, които бяха с него при убийството на Тоок — бяха мъртви до един. Убити от Сет по нареждане на Макек. Всичко това целеше да се опази тайната на Клетвения камък. Защо всички тук, в Изтока, така се срамуваха от властта, която имаха над Сет? Дали се бояха друг да не открадне Клетвения камък? Дали се ужасяваха някой да не обърне срещу тях самите оръжието, което използваха тъй безсърдечно?
Вероятно Макек се боеше репутацията му да не пострада, ако се разбере колко лесен за управляване е Сет. Дочул беше не един разговор за тайната на ужасяващо ефикасния телохранител на Макек. А щом създание като Сет служеше на Макек, значи господарят беше още по-опасен.
Макек подмина мястото, където се таеше Сет. Едната от придружителките му се разсмя звънко. Макек погледна Сет и махна отсечено. Сет сведе глава, за да покаже, че е разбрал. Плъзна се от перваза и тупна на земята с развято наметало.
Игрите замряха. Хората, пияни или трезви, се извърнаха да огледат Сет, а когато той мина край тримата мъже с огнения мъх, пръстите им застинаха. Повечето от посетителите знаеха с какво ще се заеме той тази нощ. В Самородна вода се беше настанил някакъв тип, съперник на Макек, който отвори собствен игрален дом. Може би новодошлият не вярваше на приказките за призрачния убиец на Макек. Е, имаше основание за съмненията си. Репутацията на Сет наистина беше неточна.
Той беше много, много по-опасен.
Измъкна се от бардака, подмина стълбите пред затъмнената витрина и излезе в двора. Изхвърли наметалото и маската в някаква каруца. Наметалото само шумолеше, а и защо да си крие лицето? Той беше единственият шин в града. Зърнеха ли очите му, щяха да разберат кой е. Остана с тесните черни дрехи; преобличането щеше да отнеме прекалено много време.
Самородна вода беше най-големият град в областта; градът Извор бързо отесня на Макек. Напоследък той говореше за преместване в Клиношип, седалището на местния господар. Станеше ли това, Сет щеше да гази в кръв в продължение на месеци, докато систематично проследи и изтреби всеки един крадец, главорез и съдържател на игрален дом, който не се подчинява на Макек.
Но до тогава имаше време. Сега трябваше да се заеме с натрапника в Самородна вода, мъж на име Гавашав. Сет се понесе из улиците. Избягваше и Светлината, и Меча. Разчиташе вродената му гъвкавост и предпазливост да го направят незабележим. Наслаждаваше се на кратковременната свобода. Напоследък моментите, когато не беше затворен в някой от задимените бордеи на Макек, бяха доста редки.
Докато се промъкваше бързо между сградите, а влажният хладен въздух го галеше, Сет почти можеше да си представи, че отново е в Шиновар. Постройките наоколо не бяха богохулно издигнати от камък, а бяха от пръст, от глина. Като че ли тези ниски звуци не бяха приглушените викове от някоя от кръчмите на Макек, а тропотът и цвиленето на конете из равнините у дома.
Не. В Шиновар никога не беше и помирисвал подобни нечистотии — смрад, която се постигаше само със седмици прокисване. Не беше у дома. Нямаше място за него в Долината на истината.
Сет навлезе в богаташкия квартал, който не беше така гъсто застроен. Самородна вода се намираше в лаит, от изток го бранеше висока скала. Гавашав нагло се беше настанил в огромно имение в източната част на града. Имението принадлежеше на местния господар, който показваше благоразположение към Гавашав. Господарят знаеше за бързото издигане на Макек в подземния свят и затова неговата подкрепа за другия разбойник беше добро средство за противодействие.
Имението беше на три етажа, обграждаше го каменна стена; градините бяха неголеми и спретнати. Сет приближи, приведен ниско. Тук, в покрайнините на града, земята беше осеяна със скални пъпки. Когато минаваше, растенията с шумолене прибираха ластарите си и лениво се затваряха в черупките.
Стигна стената и се притисна до нея. Сега беше най-тъмният час на нощта, между първите две луни. Шин го наричаха час на омерзението, понеже това беше един от малкото отрязъци време, когато боговете не ги гледаха. Горе по стената крачеха войници, нозете им скърцаха по камъка. Гавашав може би мислеше, че тук е в безопасност. Сградата беше достатъчно сигурна за един светлоок господар.